Аслан бе влязъл със скок, а портите все още бяха заключени.
— И с това ще се справим — успокои го Аслан и като се изправи на задните си лапи, изрева нагоре към великана:
— Ти там горе, как ти е името?
— Великанът Ръмбълбъфин, ако е угодно на Ваше благородие — отговори той, като пак докосна шапката си.
— Е, великане Ръмбълбъфин — отново се провикна Аслан, — нали ще ни изведеш оттук?
— Разбира се, Ваше благородие! За мен ще бъде удоволствие — отговори великанът. — Отдалечете се от портите, дребосъци.
После той закрачи към портата и „Трас — трас — трас“ — грамадната му тояга заработи. При първия удар портата заскърца, при втория изпука, а при третия потрепери. След това той се залови с кулите от двете й страни. За няколко минути, през които се чуваха трясък и сгромолясване, двете кули заедно с голяма част от стената край тях рухнаха с гръм и трясък на земята и се превърнаха в куп жалки отломъци. И когато прахът се разнесе, беше странно да стоиш в този мрачен каменен двор и да гледаш през дупката тревата, поклащащите се дървета и искрящите потоци в гората зад нея, а отвъд тях — небето.
— Да пукна, ако не съм целият в пот — избоботи великанът, като пъхтеше подобно на огромен локомотив. — Изгубил съм форма. Предполагам, че нито една от вас, млади дами, няма нещо като носна кърпичка?
— Аз имам — отвърна Луси и се повдигна на пръсти, като протягаше кърпичката си колкото се може по-високо.
— Благодаря, госпожичке! — учтиво рече великанът Ръмбълбъфин, като се наведе.
В следващия миг Луси се стресна, защото усети, че се намира във въздуха, между палеца и показалеца на великана. Но когато я приближи до лицето си, той изведнъж се сепна, след което внимателно я положи на земята, мърморейки:
— Господи! Взел съм малкото момиче. Прости ми, госпожичке. Помислих те за носната кърпичка.
— Не, не — засмя се Луси. — Ето я!
Този път той успя да я вземе, но за него кърпичката бе толкова голяма, колкото за теб да речем таблетката захарин. И когато Луси видя, че той започна тържествено да трие голямото си зачервено лице, каза:
— Страхувам се, че не върши много работа, господин Ръмбълбъфин!
— Напротив, напротив! — поблагодари великанът учтиво. — Никога не съм виждал по-хубава носна кърпичка. Толкова тънка, толкова удобна. Толкова… просто не знам как да я опиша.
— Какъв изискан великан! — обърна се Луси към господин Тумнус.
— О, да — отвърна фавънът. — Като всички от семейство Бъфин. То е едно от най-уважаваните великански семейства в Нарния. Може и да не са много умни (никога не съм срещал умен великан!), но са старо семейство. С традиции, нали разбираш! Ако той бе от другия вид, тя никога нямаше да го превърне в камък.
В този миг Аслан плесна с лапи и помоли за тишина.
— Все още не сме приключили работата си за днес — каза той. — И ако в края на краищата трябва окончателно да победим Вещицата, преди да е дошло време за лягане, трябва веднага да открием къде се води битката.
— И надявам се, да се присъединим, господине! — добави най-големият кентавър.
— Разбира се — каза Аслан. — А сега нека тези, които не могат да ни следват, имам предвид децата, джуджетата и всички малки животни, да възседнат другите, които могат, тоест, лъвовете, кентаврите, еднорозите, конете, великаните и орлите. Животните, които имат остро обоняние, да вървят отпред с нас, лъвовете, за да душат къде се води битката. По-живо! И се разпределете!
С голяма суетня и радостни възгласи всички се подредиха. Като че ли най-доволен от всички беше другият лъв, който продължи да тича насам-натам, като се правеше на много зает, а всъщност само гледаше да съобщи на всеки срещнат:
— Чухте ли какво каза? „С нас, лъвовете!“ Това значи той и аз. „С нас, лъвовете!“ Ето, това ми харесва у Аслан. Никак не важничи, нито е надменен. „С нас, лъвовете!“ Това означава той и аз.
И той продължи да го повтаря, докато Аслан не го натовари с три джуджета, една самодива, два заека и един таралеж. Това малко го успокои.
Когато всички бяха готови (едно голямо овчарско куче всъщност най-много помогна на Аслан да подреди животните), те потеглиха през дупката на оградата.
Най-напред вървяха лъвовете и кучетата, като душеха във всички посоки. Изведнъж едно голямо куче улови дирята и излая. След това не загубиха нито миг. Всички лъвове, кучета, вълци и други животни с ловджийски нюх се движеха с пълна скорост, навели носове до земята, а останалите препускаха на около петстотин метра зад тях и ги следваха колкото се може по-бързо. Вдигаха шум както при лов на лисици в Англия, дори повече, защото от време на време към кучешкия лай се добавяше и ревът на другия лъв, а понякога и далеч по-дълбокият и страшен рев на самия Аслан. Колкото по-лесно ставаше да се следва дирята, толкова по-бързо вървяха те. И тогава, точно като стигнаха до последния завой на тясната криволичеща долина, Луси чу над всички тези звуци да надделява друг, различен звук, който предизвика страшно усещане у нея. Това беше шум от викове и крясъци, от удар на метал в метал.