— Както искаш — каза бащата, — аз мисля, че става. Риба като риба.
Той взе огън от цигарата ми и отминаха. И други така отминаха, дори без коментар. Осмият човек купи за петдесет стотинки; двадесет и четвъртият — за тридесет. Дойде Графа със сина си и снахата. Малкото Графче беше на години колкото нас, приличаше на боксьор. Той пък се заинтересува от вмирисаната риба.
— Хвърлихме я преди малко в морето — казах му аз. — Там пак ще стане на риба.
— В люспите й се съдържа едно вещество, което струва колкото една кола. Триста лева килото! — каза той. — Гуанидин се казва. От него във Франция правят…
— Химик е — кимна ми Графа, като търсеше погледа ми в мрака. Той се постара да каже тези две думи небрежно, искаше да изглеждат като случайно подхвърлено обяснение за нещо дребно, но в гласа му се долавяше невероятната законна бащинска гордост.
Трогателен тип е този Графа. А химикът с тяло на боксьор, иззидан чудесно от баща си, покрай многото къщи и белите училища, които красят живота му, сигурно щеше да ни помогне някак. Но в същия миг дребничката му и приятна булчица го повика и той веднага изчезна в тъмното по посока на гласчето й. Превърна се в силует хубавото момче; намаляваше по посока на жена си, макар така ловък и безшумен по пясъка, като млад тигър. Нищо не е съвършено на този свят. Нищо!
Напълнихме торбата на Графа, разбира се, без пари. Ичо слага с големите си шепи за него, за сина и за снахата, и за хубавото ни приятелство, и за внучката, докато около торбата се разпиля още три пъти по толкова, колкото имаше вътре. Поръча му половината да изядат още тази вечер, а другата половина да запазят да се развали и от люспите да направят гуанидин. Французите да не ни мислят за ливади.
После пак останахме сами, Ичо извика два-три пъти: „Не остана, не остана“. След това се умълча и той. Последната му реплика по този въпрос беше:
— Ах, нейната мамица! Изяде ни. Напълно ни уби като търговци, мръсният бабишкел!
Поне двайсетина килограма да бяхме продали — щеше да ни стигне за билети до гара Левски. В този град, известен с това, че е най-малко известният град в страната, винаги пада голямо ядене и голямо поене. Имаме си хора там. А пък и земята там е една такава, че може да се върви пеш до безкрайност. Дори няма баири. Веднъж бях загубил кобилата, хем съм бил на дванайсетина години, и извървях около четиридесет километра на бос крак. Не можах да я намеря. Като се прибрах, ядох бой. Ама и брат ми после скъса кобилата от бой, като я докараха капанджиите. Започна с един прът, дълъг сто метра, и като свърши — в ръката му остана само едно парче, колкото да си играем с него на „новала“. После и аз си отмъстих отделно — емнах я на една кушия, докато й изкарам всичката сол, и задникът й побеля. Ама и тя беше злопаметна кобила. След две години се подплаши в каруцата от мотора на Янко Чудото и докато не станахме на парчета — тя, аз и каруцата, — не миряса. Нарочно го направи, сигурен съм. Накрая, мисля, я продадоха на месоцентралата, а оттам — в Италия. Италианците умират за кобили. Пък мен — ето ме — продавам тука хамсия. Майчице, докъде я докарах, прави излязоха даскалите!
IV
Седяхме от двете страни на дядо Киро, всеки с поглед в ментовката си. Цялата печалба от вечерния улов възлизаше на два лева и четири стотинки. Поръчахме си кебапчета. Старецът, който си беше броил ментовките до четиринадесетата и след това ги пиеше, вече без да ги брои, сега реши да хапне.
Мина и художникът и непременно искаше да „викне по нещо“, но не можеше да остане при нас, защото… Той погледна към плажа, където два дълги бели крачола полека се размиваха в тъмнината и една руса луна се поклащаше към тихо забучалото море… Отказахме му, щом не ще да седне пои нас. Ичо извика сервитьора със строг глас и като му разгърна вестника, в който бяхме отделили хубавите едри смариди, попита меко:
— Братче, колко ще струва да ни опържиш тези рибички?
— Нищо — каза онзи. — Само че печени са по-хубави.
— Печени, печени — обади се дядо Киро през океана от ментовки.
— Добре, както знаеш там. Благодарим много.
Сервитьорът отнесе смаридите.
— За една такава работа — казах аз — всеки друг би ни обръснал поне с петдесет стотинки.
— Безобразна честност — каза Ичо. — Никакъв сервитьор няма да излезе от него.
Докато чакахме да се опекат смаридите, дядо Киро ни разправи как всяка година ходел в Старозагорско и там правели такива празници като днешния. Някой път и по два дена не ставали от масата, освен по за пет минути.