Выбрать главу

А Ичо обикновено язди в съня си бенгалски тигри или провежда инспекторски прегледи в някой харем. Много мрази да го будят. И тази сутрин, като го измъкнах за краката от сеното, той отърси сърдито глава и ме зяпна с празните си азиатски очи. Идваше от красивото нищо, където всичко е възможно, бодър и готов за неизвестното.

— Живи или мъртви, днес трябва да изкараме отнякъде някой лев — казах аз вместо добро утро.

Зад купата, в която спахме, бяха селските гробища, а пред нас — морето. Ичо извади отнякъде смачкан американски фас с фин мундщук, оправи го внимателно с пръсти и го намести между устните си, без да ги разлепва. Ив Монтан така прави по филмите. Миризмата на незапалената угарка беше силна и възпоменателна, Ичо прегърна коленете си и се загледа пред себе си. Малкият плаж и скалите зад кея чакаха изгрева също тъй празни, като че през нощта вълните бяха измили не само историята на вчерашния слънчев ден, а и цялото им необхватно минало на неми свидетели, разнежвани от любовни истини и лъжи, стряскани от оригване на барут, тъпкани от босите крака на ловци на попчета и погалвани от сенките на чела, наведени над ковчези. Ръбчето на отсрещния баир порозовя. Един дребен кривокрак старец с обемист товар на рамо слизаше към плажа. Малко по-късно, когато отидох при него да търся огън за фаса, разбрах, че това е дядо Киро.

Фас имаше и за мен, даже на моя личеше червилото на Магдаленчето.

— Дръж — каза Ичо, — да разбереш, че съм арабия. Това е равно на половин целувка.

— Нощес я сънувах.

— И аз.

— Как беше при тебе?

— Страхотно светотатство. Чудя се как ще погледна Исус в очите.

— Ама ти мислиш пак да се виждаме, така ли?

— С тях ли? — Ичо ме погледна с дигнати вежди. — Че нали обещахме?

Кой го знае какво е сънувал. Нищо не бяхме обещавали, просто се разделихме завинаги така, както се бяхме срещнали завинаги. Поне това помня.

Кривокракото старче имаше огън. Помоли ме да държа единия край на грибчето му, да го прострем. То беше една стара и опърпана мрежа, също като собственика си. В средата имаше качулка с по-гъста плетка.

— Мераклия ли си? — ухили ми се внезапно дядо Киро. — Ако искаш, смъквай гащите и занеси тоз край ей тъй, да заградим тука, по плиткото. То, като се прецеди водата, все ще има нещо, за една чорбица де.

Зъбите му бяха редки и ситни, търкаляха се в устата му като мъниста. Представих си го как сърба рибена чорбица. Отгоре, откъм сеното пред гробищата, се чуваше:

Вечер лягам със Калинка, сутрин ставам със Малинка; все се чудя и се мая де ще му излезе края.

Но щом видя, че се събличам, Ичо пристигна с едри скокове по надолнището. Аз хванах единия край на грибчето, Ичо заоправя въжетата — с корковите парчета отгоре, а с тежестите отдолу, — дядо Киро държеше в средата качулката и нещо съскаше с език. Може да е правил заклинания, не зная. Нагазих бавно, внимавах в командите на старчето. Те излизаха изпод корясалата му сламена шапка, гарантирана от ветровете в открито море, с един розов подбрадник. Коя ли година е бил за последен път в открито море? Част от утринния хлад по тялото ми полека се стопяваше в топлата вода, а друга се концентрираше все по-нагоре и подпираше въздуха в гърдите ми. Слънцето подпали отсрещните скали. Водата беше много тиха. Вълнението ми растеше. Когато нагазих до шия, мрежата натежа и дъното под краката ми като че се заизмъква.

— Сега завий! — извика от брега дядо Киро.

— Мога още малко!

— Завивай, завивай! — каза Ичо, уж че разбираше и той.

Ама и аз повървях още навътре, че тогава завих. Излязох на брега, като почти затворих кошарата, изградена във водата от мрежата. Ичо и аз теглехме двата края равномерно, така че качулката, отбелязана в средата с една консервена кутия, да е на еднакво разстояние от краищата. Спомних си някакъв кинопреглед: Големият гриб е вече на борда; в кошовете кипи страхотна реколта; един другар се ръкува поред с рибарите, те бързо дръпват ръцете си, да не му изцапат костюма; лека музика, корабът (защо ли?) се полюлява; дикторът на кинопрегледа си прави гаргара с тонове и проценти. Какво ли, ако и сега стане нещо подобно? Надали. Това, което става в живота, се случва да стане и на кино, но онова, което става в киното, много рядко се случва в живота. Този най-голям и смешен филм, какъвто е животът, общо взето, ми харесва, но някои епизоди са идиотски. Една от причините зная: повечето статисти в желанието си да станат непременно солисти, без да подозират колко тежка и мръсна работа е това, забравят и малките роли, които са им отредени. Така се обърква фонът, а без фон никога нищо не става.