Като изтеглихме грибчето на брега, в качулката му щъкаха три-четири хамсийки и един не много общителен рак.
— Нема. Кога нема, нема — каза дядо Киро.
На всичкото отгоре не му беше и неудобно. Ичо го попита дали и друг път е ловил риба. Старчето каза, че е комай на осемдесет и четири и през последните петдесет с риба е хранил и кокошките си. (Пиленцата можели да плуват като юрдечета.) Беше ни приятно да му вярваме, той забеляза това и ни почерпи по една „Бузлуджа“.
— Гледайте сега, момчета. Ей там, дето са палатките, че долу — той посочи с ръка, — винаги има. Ама по дъното пък има камъни, къса се „грипиту“. — Наведе се, взе тояжката си и пак посочи мястото с нея, като чертаеше колебливо във въздуха.
— Много ли са камъните? — попита Ичо недоверчиво.
— А, много… Ако сте мераклии… Те са я пет-шест камъка.
Излязоха около седемдесет, различно големи, все с остри ръбове от мидите по тях и все лигави от водораслите. След един час отново теглехме „грипиту“. Издрасканите ръце ни смъдяха от солената вода. Но още преди да изтеглим мрежата на брега, двамата с Ичо треперехме.
Водата, оградена от корковите парчета, направо вреше. Малки рибки прехвръкваха настрана като скакалци, бялваха се и едри парчета. И на края на пясъка лежеше издутата качулка — този огромен мрежен чувал — и се чуваше едно неописуемо „прррррррр“, като от криле на милиони пеперуди. Святкаха перлените коремчета на повече от сто килограма хамсия.
— Също като в приказките, дето накрая щастието излиза направо от морето — каза Ичо.
Само един здрав джоб имахме — този на Ичовата риза, където криеше американските фасове. Сега този джоб е касата. Дядо Киро закрета нагоре, към селото, за сандъци и кошове и остави тази работа на нас.
— Колко я давате, баби?
— Казвай, казвай колко искаш и си подай кофата по-близо!
— Ам’чи имам трийсет стотинки, ууууф! Стига, стига, да си жив!
— Фани, Фани, гледай какво животно!
— Рибата не е животно, скъпи.
— Че да не е растение.
— Дрън-дрън-дрън, пане?… Дрън-дрън, пане?
— Не ос-та-на!
Един чех, бръснар или нещо такова, много ни помогна. Разправяше се на разни езици и от време на време ми подаваше шепа стотинки. Около него се мотаеше „много страшна мадама“ — както успя да измънка Ичо всред навалицата. Руса, висока, но гладка и мекичка. „Като нарисувана от велик и развратен художник“ — добави след малко Ичо; чудно кога намираше време да я оглежда в кипежа на търговията.
— На мен за един лев, ама да няма от оная, дето боде.
— Стой настрана, малкият! На кого беше кошницата?
— Фани, Фани, ела бързо да видиш нещо!
Чешкият бръснар се наведе над ухото ми и прошепна:
— Ей там онази бабичка разгонва клиентелата.
— Я, ти си научил идеално български бе!
— Аз съм от Сливен. Ама съм женен в Прага и там живея.
— Аха, какво викаш… коя бабичка?
— Е, оная, следи я само какво прави.
Тя нямаше очи на древен философ, но забрадката й препасваше брадата и стърчеше над челото като шлем, затова повече приличаше на кръстоносец. Не си затваряше устата и за миг: „Дребна, дребна! Нищо не става. Купувайте, купувайте, щом имате бол пари.“
— Като не ти харесва, не купувай ма, бабо — каза Ичо. — И няма само тебе да слушам тука!
— А, ша купувам зер! Туй ми’й кусура, да ти купувам боклука. Фурда, фурда! Неумита от пясъка барем. — Тя напълни менчето си, изправи се и го отнесе нагоре, към къщите.
— Фани, да вземем повече и да си осолим за зимата, а? Ще трае ли до зимата бе, другарю? Нали е същата хамсия, дето я продават и по магазините?
— Не — каза Ичо, — тази е съвсем друга.
— Каква?
— Прясна.
— В една от египетските пирамиди е намерена осолена хамсия — намеси се сливенско-чешкият бръснар. — Не сте ли чели?
— О — каза бързо Фани вместо мъжа си, — мисля, че ми попадна нещо подобно. Може би в „Дас Магазин“, аз го получавам. Толкова интересно списание; във всеки брой има по една…
— Човекът ти говори за рибата — вметна мъжът й.
— Именно, мисля, че там четох и за пирамидите, много интересно беше.
— Изключително — каза бръснарят. — Хамсията била осолена в една кутия от тахан-халва.
— Ах! — каза Фани и като си проби път в навалицата съвсем близо до нашия доброволен сътрудник, започна да се смее звучно и убедено.
— Не ос-та-на! — изрева Ичо с всичка сила и азиатски примитивният му хищен поглед се забоде в изобилното предбюстие на Фани.
Всъщност беше останала повече от половината риба, но хората се напазаруваха и скоро се пръснаха по плажа. Нашето славно бойно поле утихна. Там, където чешкият сливналия беше измивал рибата на клиентите, на една-две крачки в плитката вода, лъщяха стотици умрели хамсийки. Един възрастен мъж със спортно телосложение и лице на граф ни почерпи по цигара.