Артър Кларк
Лято на Икар
Колин Шерърд дойде на себе си и дълго не можа да проумее къде се намира. Лежеше в капсулата на заоблен връх на хълм, чиито склонове, обгорени сякаш от жарки пламъци, бяха покрити с тъмна спечена коричка. Над него се простираше катраненочерно небе с безброй звезди и една от тях, над самия хоризонт, напомняше мъничко ярко слънце.
Слънцето?! Нима то е тъй далеч от Земята? Не може да бъде! Спомняше си смътно, че Слънцето е близо, заплашително близо, че то съвсем не можеше да се превърне в мъничка звезда. Изведнъж всичко му стана ясно. Шерърд знаеше къде се намира, знаеше съвсем точно и самата тази мисъл бе толкова ужасна, че едва не загуби пак съзнание.
Нито един човек още не се бе намирал тъй близо до Слънцето.
Повреденият космокар лежеше не на хълм, а на силно изкривената повърхност на мъничкото — само две мили в диаметър — космическо тяло. И бързо спускащата се на запад към хоризонта ярка звезда бяха светлините на „Прометей“, на кораба, който бе докарал Шерърд тук, милиони мили далеч от Земята. Другарите му, разбира се, вече недоумяват защо не се е върнал космокарът му.
Ще изминат няколко минути и „Прометей“ ще се скрие от погледа му, ще изчезне зад хоризонта, играейки на криеница със Слънцето.
Колин Шерърд бе загубил тази игра.
Наистина засега е на нощната страна на астероида, защитен от прохладната му сянка, но кратката нощ е към края си. Четиричасовият икарски ден наближава стремително и неотвратимо, наближава страшният изгрев, когато ярката слънчева светлина — тридесет пъти по-ярка отколкото на Земята — ще плисне върху тези камъни жарките си пламъци. Шерърд прекрасно знаеше защо всичко наоколо е тъй обгоряло. Макар че Икар щеше да достигне перихелия чак след седмица, още отсега температурата на повърхността му по пладне е близо хиляда градуса по Фаренхайт.
И въпреки че съвсем не му беше до шеги, то неочаквано си спомни какво бе казал капитан Маклелан за Икар: „Най-горещият участък недвижимо имущество в цялата Слънчева система“. Преди няколко дни те нагледно се убедиха колко е справедлива тази шега — достатъчно беше да направят един от ония най-прости ненаучни опити, които действуват на въображението къде по-силно от десетките диаграми и криви.
Малко преди изгрева един от космонавтите отнесе на хълмчето дървено трупче. Шерърд, който стоеше на нощната страна, видя как първите лъчи на Слънцето докоснаха хълма. Когато очите му свикнаха с ослепителната светлина, той забеляза, че трупчето вече се овъглява. Ако тук имаше атмосфера, дървото тозчас щеше да лумне в пламъци.
Ето какво представлява изгревът на Икар…
Наистина преди пет седмици, когато пресякоха орбитата на Венера и за първи път кацнаха на астероида, съвсем не беше така горещо. „Прометей“ се бе приближил до Икар в момента, когато астероидът се намираше най-далеч от Слънцето. Космическият кораб изравни скоростта си със скоростта на малкото космическо тяло и кацна на повърхността му леко като снежинка. (Снежинка на Икар!… Как му дойде на ума такова сравнение!) Учените веднага се пръснаха по ръбестото никелово желязо с което бе покрита по-голямата част от астероида, като нагласяваха уредите, прокарваха триангулационната мрежа, събираха образци, правеха множество наблюдения.
Всичко бе обмислено и работата разпределена преди много години, когато още се готвеха за международното астрофизично десетилетие. Икар предоставяше на изследователския кораб неповторима възможност: под прикритието на дебелия две мили железокаменен щит да се приближи до Слънцето само на седемнадесет милиона мили разстояние. Защитен от Икар, корабът можеше да обиколи могъщата пещ, която даваше топлина на всички планети и поддържаше живота.
Също като легендарния Прометей, дал на човечеството огъня, космолетът, носещ неговото име, щеше да достави на Земята нови знания за поразителните небесни тайни.
Членовете на експедицията успяха да нагласят уредите и да извършат предвидените изследвания, преди да се наложи „Прометей“ да отлети, отстъпвайки заедно с нощната сянка. Дори и след това оставаше още около час, през което време човек в космокара — миниатюрния, дълъг само десет фута космически кораб — можеше да продължи работата си на нощната страна, докато не се появеше ивицата на изгрева. Струваше ти се, че в този свят, където изгревът се приближаваше със скорост само с една миля в час, сякаш съвсем не би било трудно навреме да се измъкнеш! Но Шерърд не успя да стори това и сега го очакваше смърт.
Той още не можеше да разбере напълно как се бе случило това.
Колин Шерърд поправяше предавателя на сеизмографа на станция 145, която помежду си наричаха „Еверест“: тя се извишаваше цели деветдесет фута над повърхността на Икар! Работата бе съвсем проста. Вярно, че трябваше да работи с подаващите се от корпуса на космокара механични ръце, но Шерърд се бе вече наловчил, с металните пръсти завързваше възлите почти тъй сръчно, както със собствените си. Двадесет минути — и радиосеизмографът отново заработи, съобщавайки в етера за тласъците и разтърсванията, които стремително се увеличаваха, колкото повече Икар се приближаваше към Слънцето.