Излезе по-просто, отколкото очакваше. И Шерърд почувствува как се възвръща увереността му. Разбира се, механичните „ръце“ са създадени за тънка работа, не изискваща голямо напрежение, но в безтегловността, за да се придвижи капсулата, е достатъчно съвсем малко усилие. Притеглянето на Икар беше десет пъти по-малко от земното: заедно с космокара Шерърд тежеше тук около унция. Тръгнал веднъж, той се понесе след това леко и бързо, също като на сън.
Но тази лекота криеше и опасност… Шерърд вече бе изминал няколко стотин ярда, настигайки видимо светещото петно на „Прометей“, когато успехът го замая. Колко бързо съзнанието преминава от една крайност в друга! До скоро мислеше как по-достойно да посрещне смъртта, а сега вече нямаше търпение да се върне за обед на кораба.
Впрочем, може би бедата го сполетя поради това, че не бе свикнал с такъв начин на придвижване, съвсем различен от това, което досега му се бе случвало да изпита. Освен това навярно не се бе и напълно съвзел след катастрофата. Трениран като всички астронавти да управлява движенията си в космоса, Шерърд бе свикнал да живее и работи в условия, където земните понятия „горе“ и „долу“ губят смисъл. В такъв свят като Икар трябва да си внушиш, че под краката ти е истинска планета и ти се движиш над хоризонтална плоскост. Достатъчно е да се разсее тая невинна самоизмама и ти изпадаш във властта на космическото главозамайващ.
И ето изведнъж изчезна усещането, че Икар е долу, а звездите горе. Вселената се завъртя на двадесет градуса; Шерърд също като алпинист се катереше нагоре по отвесна скала. И макар разумът да му подсказваше, че това е чиста илюзия, чувствата решително спореха с разума. Ей сега притеглянето ще го откъсне от скалата и той ще пада, ще пада, миля след миля, докато не се разбие на парчета!…
Но мнимият отвее се залюля, също като компас на стрелка, загубила полюса, — и ето каменният свод е вече над него. Той прилича на муха, кацнала на тавана. Миг — таванът отново се превърна в стена, но сега астронавтът се плъзгаше неудържимо надолу по нея в пропастта…
Шерърд съвсем загуби контрола над космокара; обилният пот на челото му показваше, че всеки миг щеше да загуби контрола над себе си. Оставаше последното средство. Стиснал силно очи, той се сви на кълбо и почна да си внушава, че навън няма нищо, абсолютно нищо!… Той се беше съсредоточил в тая мисъл, че не осъзна веднага слабия звук, предизвикан от новото сблъскване.
Когато Колин Шерърд най-после реши да отвори очи, откри, че космокарът се бе блъснал в една скала. Механичните ръце бяха смекчили тласъка — но на каква цена!… Макар че капсулата тук фактически нямаше тежест, петстотинте фунта маса, движеща се със скорост около четири мили в час, бе развила инерция, която се оказа прекалено голяма за крехките крайници. Един от тях се бе съвсем строшил, вторият — безнадеждно изкривил.
За миг съжалението измести отчаянието. Той се бе тъй надявал на успех, когато космокарът запълзя над безжизнената повърхност на Икар! А в резултат — пълен крах заради секундна физическа слабост. Космосът нищо не прощава. Който забравя това, по-добре да си стои в къщи.
Все пак, догонвайки кораба, бе спечелил скъпоценно време — десет минути, ако не и повече. Десет минути… Какво ли ще му донесат те: продължаване на мъчителната агония или увеличаване на възможността да го намерят?
Скоро ще узнае отговора.
Впрочем къде ли са те? Сигурно вече го търсят! Шерърд впери поглед в блещукащата звезда на кораба, надявайки се да съзре на фона на бавно въртящия се небосвод светлинните на идващите му на помощ космокари.
Уви, нито една…
Значи ще трябва да прецени собствените си скромни възможности. След няколко минути „Прометей“ ще се скрие зад астероида, ще изчезнат прожекторите, ще настъпи пълен мрак. Не за дълго… Но може би ще успее да намери прикритие, което да го защити от настъпващия ден. Ето скалата, в която се блъсна, дали не е подходяща? Все пак в сянката й наистина може да поседи до пладне. А после?… Ако слънцето мине точно над Шерърд, нищо не ще го спаси. Но може и да се окаже, че се намира на такава ширина, където Слънцето по това време на икарийската година, дълга четиристотин и девет дни, не се издига високо над хоризонта. Тогава има надежда да издържи няколкочасовия ден. Няма на какво друго да се надява — разбира се, ако другарите му не го открият до разсъмване.