Скри се „Прометей“ и звездите веднага заблестяха по-силно. Но най-ярко сияеше Земята — такава прекрасна, че щом я погледнеше, сърцето му се свиваше; ето и Луната до нея. На първата Шерърд се бе родил, а на втората бе стъпвал не веднъж — дали някога пак ще ги посети?
Странно, до този миг не му бе минавала мисълта за жена му, за децата му, за всичко, което му бе скъпо в тъй далечния сега земен живот. Даже някак — срамно. Впрочем чувството за вина бързо премина. Та въпреки стоте милиона космически мили, разделящи го от семейството, връзките на любовта не бяха отслабнали — просто в тоя миг те играеха второстепенна роля. Той се бе превърнал в примитивно същество, погълнато изцяло от битката за живота си. Мозъкът беше единственото му оръжие в този двубой, сърцето можеше само да попречи, да замъгли разума, да подкопае решителността му.
Това, което Шерърд видя в следващия миг, изпари от главата му всички мисли за далечния дом. Над хоризонта зад него, забулвайки сякаш звездите в млечна мьгла, изплува конус прозрачна светлина — глашатаят на Слънцето, прекрасната му бисерна корона, която се вижда от Земята само по времена пълни слънчеви затъмнения. Появяването на короната означаваше, че е че е съвсем близо минутата, когато Слънцето щеше да излее гнева си върху този мъничък свят.
Шерърд веднага се възползува от предупреждението. Сега можеше доста точно да определи в коя точка щеше да се появи Слънцето и астронавтът, придвижвайки се бавно и тромаво с изпотрошените метални „ръце“, изпълзя натам, където скалата му осигуряваше най-добра сянка. Едва завърши маневрата си и Слънцето като звяр се нахвърли върху скалата — всичко около него сякаш избухна в светлина.
Шерърд побърза да спусне върху предното стъкло няколко слоя тъмни филтри, за да защити очите си. Извън пределите на широката сянка, хвърляна от скалата върху повърхността на астероида, като че ли се бе разтворила нажежена пещ. Безпощадното сияние осветяваше всички подробности по пустинната повърхност. Никакви полутонове — ослепителна белота и пълен мрак. Ямите и пукнатините напомняха мастилени локви, а издатините бяха сякаш обвити в пламъци, макар че от изгрева бе изминала само една минута.
Нищо чудно, че палещият зной на милиарди пъти повтарящото се лято бе изгорил всичките газове от скалите до последното мехурче и превърнал Икар в космическа главня. „Кое кара човека — запита се горчиво Шерърд — с цената на такива усилия и рискове да прекосява междузвездните бездни само за да попадне във въртящата се планина от сгурия?“. Той знаеше отговора — същото онова, които някога бе карало хората да се стремят към полюсите, да щурмуват Еверест, да проникнат в най-затънтените кътчета на Земята. Трудите изпитания мобилизираха тялото, смелите открития радваха душата. Ех, като съзнава това, нима му става по-леко сега, когато всеки момент може да бъде изпечен като кебап на въртящия се шиш на Икар!
Лицето му усети първия полъх на зноя. Скалата, под която лежеше Колин Шерърд, го заслоняваше от преките слънчеви лъчи, но прозрачната пластмаса на главата му пропускаше отразената от скалите топлина. Колкото по-високо се издигаше Слънцето, толкова по-силна щеше да бъде жегата… И излиза, че има на разположение по-малко време, отколкото бе мислил.
Тъпо отчаяние измести страха; Шерърд реши, ако силите му стигнат, да се държи, докато го огрее Слънцето. Щом термоизолацията на космокара бъде сразена в неравния двубой, да пробие отвор в корпуса и да пусне въздуха в междузвездния вакуум.
А засега може още няколко минути да размишлява, докато сянката от скалата се стопи под напора на светлината. Астронавтът остави мислите си да текат свободно. Странно, сега ще умре само защото през четиридесетте години, доста преди раждането му, някой от сътрудниците на Паломарската обсерватория бе съзрял на фотоплаката петънце светлина; бе открил и сполучливо нарекъл астероида на името на младежа, който бе литнал към Слънцето.
Може би ето тук, на осеяната с мехури равнина, някога ще издигнат паметник. Интересно какво ли ще напишат на него? „Тук загина в името на науката инженерът-астронавт Колин Шерърд“. За него, който не разбираше и половината от това, над което упорито се трудеха учените? Впрочем те го заразиха със своя ентусиазъм. Шерърд си припомни случая, когато биолозите, след като очистиха овъглената кора на астероида, разкриха и полираха металната му повърхност. И пред очите им се появиха странни изображения, линии, чертички, напомнящи абстрактната живопис на декадентите след Пикасо. Но в тези линии имаше смисъл, те представляваха историята на Икар и геолозите съумяха да я прочетат. От учените Шерърд узна, че железокаменният блок Икар не е летял винаги самотен в космоса. Някога, в много далечното минало, астероидът бе претърпял чудовищно налягане, а това можеше да означава само едно: преди милиарди години Икар е бил част от огромно космическо тяло, може би от планета, също такава като Земята. Кой знае защо планетата експлодирала. Икар и хилядите други астероиди са парчета от тази космическа експлозия.