Даже сега, когато към него пълзеше нажежената ивица, Шерърд с вълнение си помисли, че лежи на ядрото на погинал свят, в който може би е съществувал органичен живот.
Шлемът се замъгли. Ясно: инсталацията за охлаждане излизаше от строя. А тя работи честно, дори сега, когато камъните на няколко метра от него са нажежени до червено, температурата вътре в капсулата е напълно търпима. Краят на охладителната инсталация ще бъде и неговият край.
Шерърд протегна ръка към червения лост, който щеше да лиши Слънцето от плячката му, но преди да натисне лоста, поиска му се за последен път да погледне Земята. Регулира внимателно филтрите така, че защищавайки очите както преди от ослепителните скали, да не му пречат да вижда небето.
Звездите бяха поизбледнели, безсилни да се състезават със сиянието на короната. А точно над скалата — на надеждния му щит — се издигаше червен пламтящ език, застрашително сочещият пръст на самото Слънце.
Течаха последните секунди…
Ето Земята, ето Луната… Прощавайте!… Прощавайте, приятели и близки!…
Слънчевите лъчи лизнаха края на космокара и първият допир на огъня накара Шерърд, без да иска, да си дръпне краката. Безсмислено и безполезно движение.
Но какво е това? В небето над него, засенчвайки звездите, избухна ярка светлина. На голяма височина, отразявайки слънчевите лъчи, плаваше исполинско огледало. Глупости, не може да бъде! Халюцинации и нищо друго. Време е да свършва. Пот като град се лееше от него, след няколко секунди космокарът щеше да се превърне във фурна. Невъзможно е повече да чака.
С последни сили Шерърд натисна лоста на аварийния люк, готов да посрещне смъртта.
Лостът не помръдна. Астронавтът продължаваше да натиска дръжката, но напразно — тя бе заяла. А той се надяваше на лека смърт, на мигновен, милостив край…
Изведнъж осъзнал целия ужас на положението си, Колин Шерърд престана да се владее и закрещя също като звяр, попаднал в клопка.
Когато чу тихия, но съвсем отчетлив глас на капитан Маклелан, Шерърд веднага помисли, че пак халюцинира. Все пак чувството му за дисциплина и остатъкът от самообладание го накараха да се овладее; стиснал зъби, астронавтът слушаше познатия строг глас:
— Шерърд! Дръжте се! Засякохме ви. Само продължавайте да викате!
— Чувам! — развика се той. — Побързайте! Горя!…
Разумът му още не бе го напуснал и той разбра какво се бе случило. Остатъците от антените излъчваха съвсем слаб сигнал и спасителите бяха чули вика му. А щом и той ги чуваше — значи са съвсем наблизо.
Ободрен, Колин Шерърд напрегна зрението си, мъчейки се да разгледа през замъглената пластмаса странното огледало. Ето го! И сега той разбра, че измамливостта на перспективата в космоса го бе объркала. Огледалото не беше исполинско и не плаваше на огромна височина. То висеше точно над него, като бързо се снишаваше.
Още продължаваше да вика, когато огледалото закри лика на изгряващото Слънце и го покри с благословената си сянка. Сякаш го облъхна прохладен вятър от самото сърце на зимата, прелетял много километри над сняг в лед. Отблизо Шерърд веднага установи, че за огледало служеше голям термоекран от метален лист, свален набързо от някакъв уред. Сянката, хвърляна от екрана, позволяваше на другарите му да го търсят, без да се боят от смъртоносните лъчи.
Над скалата летеше двуместен космокар, като държеше с две от „ръцете“ си екрана; други две „ръце“ се протегнаха към Шерърд. И макар главата му да бе още замаяна от зноя, астронавтът разпозна обърнатото надолу към него разтревожено лице на капитан Маклелан.
Тъй Колин Шерърд узна какво значи да се родиш отново! Безкрайно измъчен, той не изпитваше благодарност — това чувство щеше да дойде после. Но откъсвайки се от нажеженото си ложе, астронавтът потърси с очи яркото кръгче на Земята.
— Тук съм! — тихо промълви той. — Връщам се!
Връщаше се, като предвкусваше как ще се радва на всички прелести на света, който до преди малко той считаше, че е загубил завинаги. Впрочем не, не на всички.
Никога вече не можеше да се радва на лятото.