Бяхме се спрели на средата на гробищата, защото облаците пак бяха покрили небето и не се виждаше нищо. Уж само си бърборехме, но непрекъснато се оглеждахме. После луната изгря, след което…
… един полуприлегнал паметник бавно се изправи и откъм него се чу:
— Хо-хо-хо… — насмешливо и вледеняващо зловещо.
Някаква невидима сила ме подхвърли във въздуха и рязко ме блъсна напред. Не усещах дали допирам земята. Летях. А и приятелят ми, уж дебеличък, не се отделяше от мен.
Долният край на гробищата завършваше с висок зид, зад него имаше път, а от другата му страна — малка рекичка. При други случаи внимателно се спускахме по камъните на зида. А тогава… За тогава нямам спомен.
Дойдохме на себе си чак когато зацапахме в средата на рекичката. Стояхме сред мътното стъкло на водата и гледахме без да виждаме златния капак от тенджера — отражението на жълтата луна. Треперехме, а зъбите ни ситно потропваха. Беше тихо, много тихо. Само водата се плацикаше в краката ни. По едно време разбрахме, че не е и чак толкова тихо — наоколо се носеше протяжното квакане на жаби. Квакат си… На тях сърцето не им е влизало в гърлото.
Сетихме се нещо и си измихме очите. Мълчахме. Бяхме си изприказвали думите докато бяхме в гробищата.
— И сега какво ще правим? — сетих се все пак по едно време аз. — Цяла нощ ли ще киснем тук?
— Ще отидем у нас. Под сайванта имаме голяма буца син камък. Когато човек е много уплашен, трябва да пикае върху син камък, за да се успокои — взе решение и за двама ни приятелят.
Уж бавно, но пак подтичвайки, се прибрахме. Отказах да ходя да препикавам буцата — вече се бях поуспокоил.
На другия ден получихме бутилката лимонада. Бяхме спечелили баса. Мистър Марабу каза с насмешливо възхищение:
— Ама сте бързаци…
Хитрецът се наметнал с някакъв чувал. А познай на тази лъжлива лунна светлина, че не е паметник, който се кикоти…
Майката на приятеля ми се навърташе край нас и слушаше с осъдителен интерес началото на историята. Когато стигнахме до момента с изправилия се паметник, от устата й се чу хрип:
— Ще ти откъсна главата. Правиш ли сметка какво си можел да направиш с децата бе…
Умишлено се въздържам да предам по-нататъшното съдържание на монолога й. Но от тогава знам със сигурност: ако някой ви каже, че прословутите английски моряци уж употребявали най-пиперливите думи, това просто не е истина.
Има и друго. Но то е малко по-дълго за обясняване. Мистър Марабу се разтопи във времето и повече не го видях. Нищо не знам за него. Но остана в живота ми. По някакъв, почти вълшебен начин нещо от него се всели в мен. И аз обичам дечурлигата. И аз се понаучих да ги впрягам така, че да виждам звезди в очите им. И, колкото и суетно да звучи — наистина се гордея с тази си способност.
Но, друг път се замислям и вече не съм чак толкова горд. Защото съзнавам проста истина — за да се научиш да разпалваш искри в очите на другите, през живота ти трябва да е преминал с неповторимото си чешитско излъчване, поне един мистър Марабу…
ИЗВЪН РЕДОВЕТЕ НА РАЗКАЗА: Около година след като написах този разказ, се разходих по познатите места. Гробищата бяха приютили нови поколения, зидът се беше сринал в единия край, рекичката все така мързеливо си течеше. Но нещо липсваше…