— Ако изобщо е признал пред социалните какво му се случва, най-вероятно е нямало да го върнат у дома — Едисън потрива брадичка. — Така че вероятно е добре приучен да защитава баща си, като си затваря устата. Вероятно би послушал всеки достатъчно авторитетен човек, стига от него да не се иска да говори за насилието.
— На горкото дете му предстоят години терапия… — отбелязва патологът.
— Сцената напомня ли някой от случаите ви? Или нещо, на което сте се натъкнали по бюрата си, но не се е превърнало във ваш случай? — пита Миньоне.
— Нито един — отвръща Едисън. — Но ще ги преровим пак, за да сме сигурни, че не сме пропуснали нещо, и ще ви осведомим, ако изникне някой случай.
— А да отразява някой от вашите? — При този въпрос и Едисън, и Миньоне ме поглеждат потресено. — Като изключим смъртта, местопрестъплението е чисто. Просто, ефикасно нахлуване и изтегляне заедно с дете. Добре планирано, с познаване на квартала. Не ми изглежда като първи път, но ако е, какво, по дяволите, следва от тук нататък?
Миньоне примигва срещу мен и мустаците му трепват.
— Благодаря, нощта и бездруго не беше достатъчно кошмарна.
— Майките ми ме научиха как да споделям.
В съответствие с предсказанието на Едисън става почти четири сутринта, преди да излезем от къщата, единият полицай прибира терлиците ни в пликчета за улики, просто за всеки случай, и отбелязва часа на излизането ни в дневника на местопрестъплението. Кварталът е все така тих, околностите отвъд къщата са слабо осветени от отделните лампи на верандите и няколко улични. От задната страна къщите са обградени от гъста гора, а аз съм толкова уморена, че от самия й вид настръхвам.
Има си причини на моята улица дворовете да са големи и да липсват гори.
Едисън ме побутва с рамо.
— Хайде. Марлийн ще стане след половин час — можем да й правим компания.
— Предлагаш да нападнем кухнята на Вик…?
— Къщата е на Вик, кухнята — на Марлийн…
— …и да правим компания на майка му, докато той се събуди?
— Точно в това се състои планът ми. Какво мислиш, че ще сготви днес?
Няма значение каква ще е закуската, несъмнено ни очаква нещо изумително, а от вечерята е минало ужасно много време. Облягам се на покрива на колата и се взирам в тъмните клони в гората. Не чувам нищо откъм тях и ми се струва странно най-сетне да открия дървета, които са тихи. Странно и плашещо.
— Знаеш ли, Шевон ме накара да мечтая за онези охлювчета от бутертесто с крема сирене и ягоди…
Едисън ми се ухилва през покрива и отключва вратите с писукане и тихо щракване на задвижили се резета.
— Хайде, hermana. Да идем да изпием всичкото им кафе, преди Вик да се събуди.
— Звучи ми като отличен начин да свършиш в моргата…
Неохотно и двамата се обръщаме към грейналата къща, семейство Уилкинс още са вътре, синът им е в болницата, ужасен и травматизиран, и в компанията на непознати.
— Ще оставим една чаша. Или три четвърти.
— Става… — настанявам се в колата, закопчавам колана и стисвам очи — няма да ги отворя, докато не се озовем на булеварда, където дърветата не се скупчват така плътно.
Имало едно време момиченце, което се плашело от нощта.
Тя не беше същото като мрака. Тъмен килер, тъмна стая, тъмна барака — все места, които се променят за миг. По силите ти е да отстраниш техния мрак или поне да опиташ.
Нощта обаче… Нощем просто се налага да стискаш зъби и да търпиш, без значение какво се случва.
Татко й започна да я навестява нощем и беше различно. Не я биеше, освен ако тя не се бореше или не му отказваше. А денем целуваше синините, които й бе нанесъл, наричаше я доброто му момиче, прекрасното му момиче. Питаше я дали иска да го направи щастлив, да накара татко си да се гордее.
Тя чуваше майка си да плаче няколко врати по-нататък. В онази къща всички чуваха всичко, без значение къде се намираха.
Ето защо тя смяташе, че майка й е била способна да чуе, когато татко й стенеше и крещеше, и говореше ли, говореше, сякаш не можеше да затвори кранчето с думите.
Майка й несъмнено чуваше.
Но не се показа нито веднъж.
Нощем виждаше само баща си.
4
— Ей, намъкнали сте се отвратително рано!
Размахвам ръка по посока на гласа на Стърлинг, твърде уморена да вдигна глава от заседателната маса и да я погледна. След малко тя свива пръстите ми около твърда хартиена чашка, от която бълва топлина.