И тогава един от телефоните ми иззвънява.
Стена и ругая, претъркулвам се и го грабвам, присвивам очи срещу твърде яркия екран. Ох, mierda, tia[11] е! Знам точно защо се обажда. Мамка му. Не искам да говоря с нея точно сега.
Всъщност изобщо не искам да си говорим, но сега — още повече.
Ако не вдигна обаче, тя ще продължи да звъни и сигналът на гласовата поща ще ми писука все по-настоятелно. Приемам обаждането с ръмжене.
— Поначало знаеш, че няма да се обадя — казвам вместо поздрав; говоря тихо, за да не безпокоя партньора си.
— Мерседес, niña[12]…
— Знаеш си го. Ако подадеш телефона на мама или го поставиш на високоговорител, възнамерявам да затворя, а ако продължиш да звъниш след този наистина адски ден, ще си сменя номера. Отново.
— Но днес е рожденият й ден!
— Si, знам — затварям очи и се гмурвам във възглавниците, много ми се ще разговорът да е само част от кошмара. — Но това не променя нищо. Не искам да говоря с нея. Не искам и с теб да говоря, Tia! Просто ти си по-агресивно упорита от нея!
— Все някой трябва да е упорит колкото теб — отвръща тя. Гласът й се процежда през хаотична глъчка — от онзи тип шум, който се получава само на купон за рожден ден, на който „близките роднини“ се свеждат до стотина гости. Доколкото чувам, говори се предимно испански, понеже madres, tias и abuelas[13] си имат правила за употребата на английски вкъщи, ако не става дума за училищни задачи. — Ти никога не се обаждаш!
— Е, трудно е да страниш от дадена група хора, ако редовно ги осведомяваш за живота си.
— Tu pobre mamà[14]…
— Mi pobre mamà се държи глупаво, ти — също.
— Племенниците и племенничките ти искат да те опознаят!
— Племенниците и племенничките ми да са доволни, че техният abuelo[15] още e в затвора и ако имат истински късмет, никой от другите мъже в рода няма да прихване навика му. Престани да ми крадеш номера от Есперанца и спри да се обаждаш. Не се интересувам от това да прощавам на семейството и можеш да бъдеш адски сигурна, че нямам интерес семейството да ми прости. Просто престани!
Затварям и прекарвам следващите няколко минути в отхвърляне на неспирните й обаждания.
— Знаеш ли… — буботи сънен глас от прага на спалнята. Вдигам глава и виждам Едисън, облегнат на касата, с намачкани от съня и боксерки, и къдрици. — Това е личният ти телефон. Можеш да го изключиш, стига служебният да работи. Тя, ъъъ… няма служебния ти номер, нали?
— Не! — И ако не бях толкова адски уморена, щях и сама да се сетя. Винаги помня, че има разлика между двата ми номера; просто съм склонна да забравям защо е важна. След като два пъти проверявам, че това наистина е личният ми телефон — абсолютно същият като служебния, като изключим калъфчето на „Хафълпаф“[16] — го изключвам и ме обзема осезаемо облекчение. — Извинявай за събуждането.
— Нещо важно ли беше?
— Днес е рожденият ден на майка ми.
Едисън се намръщи.
— Как изобщо е намерила телефона ти? Та ти го смени само преди година.
— Заради Есперанца. Записала е номера ми под чуждо име, но е единственият с код от Източния бряг, така че майка й винаги го намира. Просто не може да реши дали иска да ме тормози да се сдобря със семейството, или за това, че съм се махнала изобщо.
— Баща ти е още под ключ, нали?
— Да, големият ми грях като дъщеря… — клатя глава и косата ми влиза в очите. — Извинявай.
— Прощавам ти! — отвръща Едисън многозначително.
Замервам го с възглавница и веднага съжалявам при все сладкото му, объркано примигване. Сега се налага да стана и да си прибера мекия снаряд, ако не искам да бъде запратен обратно към първоначалния стрелец.
Едисън обаче вдига възглавницата и ми подава свободната си ръка.
— Хайде.
— Qui.[17]
— Повече няма да успееш да заспиш. Просто ще си лежиш и ще се цупиш.
— Ти ще обвиняваш мен в цупене?
— Да. Ела!
Хващам го за ръка и го оставям да ме изправи, а той използва инерцията да ме дръпне в спалнята си. Насочва ме към лявата половина на леглото, понеже всъщност не му пука от коя страна се намира, стига да е по-далеч от вратата. Миг по-късно се връща с пистолета ми, който бях сложила под дивана, за да мога лесно да стигна до него, и го поставя в кобура, закован за стената на лявото нощно шкафче. Едисън първи се пъха под завивките, хлъзва се под тях, вместо да ги отметне, понеже е уморен и ленив, и всъщност не мога да го виня, и за кратко светът се състои от пърхащи чаршафи, под които се наместваме удобно.
16
Един от домовете на училището за магьосници „Хогуортс“ от романите на Дж. К. Роулинг. Изключителна и задължителна черта на членовете на този дом е, че са отдадени на това да помагат на другите, дори със саможертви. — бел. ред.