— Няма нужда да се чувстваш виновна за това — казва партньорът ми внезапно.
— За кое, за появата на Рони ли?
— Задето не им прощаваш — Едисън се пресяга в тъмното, напипва кичур от косата ми и по нея стига до лицето ми, за да може да почука по двата успоредни белега, които минават под лявата ми буза, точно под окото. — Не си им длъжна.
— Добре.
— Не е редно да го искат от теб.
— Знам.
— Хубаво.
Няколко минути по-късно той вече спи дълбоко и хърка, с ръка все още положена върху бузата ми.
Честно, не си представям защо половината Бюро смята, че двамата с него си падаме един по друг.
5
Прекарваме съботата отново в службата, наваксвайки с онова, което трябваше да работим вчера. През последните няколко месеца разследванията ни са почти слепени едно за друго и се прибираме само колкото да сменим багажа в чантите, преди да ни изпратят отново по задачи. Ето защо Вик ни слага на канцеларско дежурство за няколко седмици — да си поемем дъх. По принцип това означава да се занимаваме с бумащина — и то много.
Неделята прекарвам на дивана у Едисън с купчина логически задачи, с които да се отърся от притесненията за Рони, докато партньорът ми гледа мач на „Нешънълс“ по нечовешки големия си телевизор. Лаптопът му е отворен на масичката за кафе, скайпът е пуснат и на екрана се вижда Прия, изтегната на леглото с Инара и Виктория-Блис в нюйоркския им апартамент. Мачът върви на друг компютър до нея, така че двамата да го гледат заедно през бездната от двеста и петдесет мили. Тя се е устроила в спалнята, за да не притеснява летните си домакини, които въобще не се интересуват от бейзбол, но въпреки това и двете са нахлули и поравно са обсипали със собствените си проекти нея, себе си и леглото.
Срещнахме Инара и Виктория-Блис по време на може би най-знаменития ни случай. Несъмнено беше един от най-странните. Те бяха сред множество момичета, отвлечени от един и същи мъж, който през последните трийсет години ги събираше и държеше насила в Градината — огромна оранжерия в имението му. Някои убиваше, за да съхрани красотата им. Татуирани с красиви пеперудени криле, Пеперудите бяха неговата скъпоценна колекция — и в живота, и в смъртта. След Градината, с все още пресни рани и предстоящи съдебни дела, Вик ги свърза с Прия. Трите бързо се сприятелиха и всеки път, когато тя се връща в Щатите, успява да прекара поне няколко дни в Ню Йорк, в апартамента на тавана, който те делят с половин дузина други наемателки.
Сега вече момичетата имат собствен апартамент, огромното легло е покрито с кувертюра с литографии на Шекспир. И двете не носят черно — цветът, даден им от Градинаря, — нито разголват гърбовете си, така както той настояваше. Виктория-Блис всъщност е в изгарящ очите нюанс на оранжевото, по-ярък от конусите на управление „Пътища“, с избродирано и отпред, и отзад име на приюта за животни, в който е доброволка. Много се радвам и е прекрасно да ги видя толкова близки и трите. Вероятно е и малко ужасяващо: те са твърдоглави млади дами и като нищо ще превземат света, ако им щукне да го направят.
— Как вървят снимките? — пита Едисън по време на прекъсването за рекламите.
— Добре — отвръща Прия, — след една-две седмици тръгвам за Балтимор да говоря с родителите на Кийли. Искат да видят част от завършения материал, преди да решат дали да й позволят да участва в проекта ни.
— Смяташ ли, че ще се съгласят?
Прия нежно побутва с коляно хълбока на Инара, която вдига поглед от таблета си и почуква с молива по пада до него. Свива рамене към уебкамерата.
— Според мен ще се навият — казва Инара. Кийли е най-малката от оцелелите от Градината, доведена там малко преди края, и през цялото време я е държала под крилото си. — С Прия вече няколко пъти сме говорили с тях, откакто ни хрумна идеята, и са наясно, че плановете ни не са нито сензационни, нито неприлични и всъщност става дума за лечебно въздействие. Не ги виня, че имат нужда от малко повече време.
— Говори от свое име — Виктория-Блис се мръщи на пръстите си, нацапани с боровинковочервено от глината й. — Минаха няколко седмици, откакто сме се чували с Равена. На практика, откакто я снимахме. Двете с майка й ужасно се скараха заради това и сега никой не знае къде е.
Майка й, сенатор Кингсли, не разбира защо дъщеря й все още се бори да раздели Равена — Пеперудата от Градината — от Патрис, идеалната дъщеря на политик. Затрудненията на нашето момиче се коренят именно в сенаторката. Като публична личност и новинарска фигура, откриването на Градината и последвалите дела означаваха за Кингсли, че опитите на дъщеря й за възстановяване ще бъдат следени под лупа. Как да се справи човек при това положение?