— А колекцията ти?
— Започнах я, когато бях на десет. Захващах се с всякакви дреболии, за да събера пари за играчките, и стига да се побираха в сака ми с дрехите, можех да ги нося с мен при местенето в различните приемни домове.
Детектив Холмс ме поглежда изпод вежди.
— Осиновиха ли те в крайна сметка?
— Не. Прекарах над четири години в последния дом и все още поддържам връзка с майките. Те предложиха, но… — поклащам глава. — Не бях готова отново да имам семейство.
— Е, няма причина да не те пуснем да се прибереш. Нощем оттук по няколко пъти минава патрул. Ако се наложи да напуснеш града, ще ми съобщиш ли?
— Абсолютно. Засега имаме конференция в Калифорния, за която пътуваме в четвъртък сутринта. Ще се върнем по някое време в неделя…
По дяволите. Неделя. Трябваше да бъде най-големият ден на Стърлинг, но вместо това явно ще е най-болезненият. Двамата с Едисън трябва да измислим нещо хубаво за нея.
— Чак другата седмица ще можем да сложим камерите.
— Добре — Холмс слага ръка на рамото ми и се подпира да стане. — Ще ти съобщя, ако научим нещо.
Симпатичната ми къщурка изглежда все същата, което ми се струва странно. Би трябвало да я усещам по-различна, нали така, като знам какво се е случило онази вечер! Всичко е някак леко не на място, преместено и върнато от полицаите, които са претърсвали да не би убийцата да е влязла и да е оставила нещо, но това всъщност не се брои за липсващото усещане за промяна. Вероятно си има термин за него — на немски или португалски, на японски или някакъв друг език. Не на английски или испански, във всеки случай, или на малкото останал ми от училище италиански. Как е възможно да те гони носталгия по дома, ако си си вкъщи?
Само че точно така се чувствам — копнеж за отминалия вече миг, когато тук беше моето светилище, мястото, което си беше мое и само мое, освен ако не поканя някого на гости. Мястото, където можех да заключа останалата част от света за няколко часа, мой малък рай със зелени открити пространства и никакви дървета в рамките на околните няколко улици.
По времето, когато съм приключила с поредицата домашни задачи и съм преопаковала чантите, направо изгарям от нетърпение да изляза отново. Случвало се е да бързам за работа, да ида при Шевон или при Вик, или на среща, но винаги съм бързала нанякъде, не съм бягала от нещо. Не мога да понасям нуждата да избягам от дома си.
Взимам мечето от нощното шкафче и прокарам палци по износената му, избеляла козинка, по щръкналата папийонка и пластмасовите очи, които са били пришивани многократно на местата си. Спомням си кога го получих и от кого, и за цялата утеха, която съм почерпила от него през годините. Що за утеха ще получи Рони от мечето, което му е донесъл смъртоносният ангел? След минута връщам мечето на място и излизам, като превъртам след себе си сума ти ключалки.
Имало едно време момиченце, което се страхувало от доктори.
За разлика от другите деца в чакалнята, тя не се боеше от инжекциите. Ежедневно понасяше толкова болка, че почти не забелязваше убождането от острия връх на иглата в ръката си.
Страхуваше се от докторите, понеже знаеше, че я лъжеха.
Казваха й, че е напълно здрава, че всичко е наред. Ако предстоеше час при лекар, татко внимаваше повече с оставянето на белези, но тя не беше сигурна дали това има значение. Дори когато видеха синини, докторите просто цъкаха с език и й казваха да бъде по-внимателна при игрите. Питаха я как се чувства, но не я слушаха, когато им разказваше, че всичко я боли.
На лявата й ръка, горе до рамото, имаше синина, която отказваше да се оправи, понеже баща й я хващаше там и я стискаше отново и отново — до безкрай. Заради нея докторите казаха на майка й да внимава с блузките с ластици на ръкавите, понеже малката расте, а те може да прекъснат циркулацията и да оставят трайни синини.
Веднъж — и само веднъж — момиченцето реши да прояви смелост и да каже цялата истина. Докторката беше млада и хубава, и имаше най-милите очи. Момиченцето копнееше да повярва на такива очи. Така че разказа на докторката всичко — или поне се опита, — само че майка й я прекъсна и й се скара, че гледа лоши предавания по телевизията и си измисля. Докторката кимаше и се посмя на буйното й въображение.
Мама каза на татко веднага щом се прибраха.