— Дори не знам защо съм тъжна — признава партньорката ни внезапно, някъде около третия час. — Та аз не бях щастлива с него.
— Тогава защо се канеше да се омъжваш? — пита Едисън и човърка мокрия, белещ се етикет на бирата си.
— Мама беше на седмото небе, когато той ми предложи. Направи го пред двете двойки родители, целият ресторант гледаше и се получи такъв гигантски спектакъл… — Стърлинг се мръщи на яркосиния шот в ръката си и го гаврътва, без да трепне. — Имах чувството, че не мога да откажа така публично, разбирате ли? А след това майките ни бяха толкова щастливи и изпълнени с планове, и всеки път, когато се опитвах да повдигна темата, все ми казваха, че ме тресат нерви, естествено е за булката да се притеснява, и аз просто… Всички ми се струваха толкова щастливи и си помислих, че може би грешката е в мен.
Следващият рунд шотове и бири идва и с три чаши вода, понеже ние се опитваме да я напием, не да я убием.
— Той каза, че ако реша да дойда във Вирджиния, ще тръгна сама, а аз бях толкова облекчена — продължава Стърлинг след малко, все едно двайсетината минути съпричастно мълчание изобщо не са се случвали. — Все едно вече се бе появил осезаем факт, който да посоча и да кажа ето, заради това се случва, и никой няма да е в състояние да възрази, че всичко е само в главата ми!
— После обаче всички решиха, че трябва да останеш и бракът да се случи? — предполагам и тя кима нещастно.
— Защо обаче ми е тъжно?
Защото първия път, когато цената е висока — първия път, когато тази работа поиска твърде голямо парче от нас и имаме чувството, че кървим седмици и месеци наред, — винаги ни е тъжно.
— Понеже вратите се затварят — казвам вместо това — и ни липсва онова, което остава от другата страна — дори ако изберем да му обърнем гръб.
— Още пазя роклята. Той настоя първата ми работа да е купуването на рокля.
— Ако вече си похарчила няколко хиляди за рокля, вероятността да отмениш сватбата е по-малка — тихо обяснява Едисън. — Знаел е, че няма да си щастлива.
— Да я изгоря ли?
Той се почесва, къдриците в тъмната му коса са се умножили повече от обикновено. Наистина трябва да се подстриже.
— Мисля, че имаш право да правиш каквото си искаш с роклята. Изгори я, изхвърли я или пък я запази за истинската сватба…
За първи път, откакто я познавам, Стърлинг го зяпва с наистина скандализирано изражение. За първи път.
— Човек не пази роклята от една сватба за друга! — опитва се да прошепне тя. Барманът ни поглежда с вдигнати вежди, така че шепотът й не е бил никак тих.
— Че не е ли това едно от нещата, които би трябвало да вземеш предвид при избора? Да се убедиш, че можеш да я носиш и повторно?
— Това е правилото за роклите на шаферките!
Едисън отпива от новата си бира, пяната полепва по горната му устна и той ми смига. Това хитро копеле.
— Техните рокли не са ли едни и същи с булчинската?
— Не, те са… е, всъщност едно време са били, но… — и Стърлинг се впуска в малко объркана, но общо взето, смислено изложена история на облеклото на участниците в сватбите и традициите за това по света — от онзи тип сухарщина на шампионско ниво, която тя наистина много се старае да не показва на работа, защото и бездруго никой извън екипа не я приема насериозно. Когато преминава на темата за бездушието, обладало сватбената индустрия, Едисън дискретно заменя празната й халба с нова.
Някъде около шестия час, докато дояждаме остатъците от огромно плато с ордьоври, колегата ми насочва едно пилешко крилце към нас със Стърлинг.
— Мисля, че всички сме на мнение колко добре съм се държал, така че мога ли най-накрая да попитам: какво, по дяволите, значат тениските ви?
Стърлинг изпада в поредица от пристъпи на звучен, несдържан смях, който кара половината клиенти на бара да се заусмихват в отговор. Аз просто се хиля и отпивам от джина с тоник. Двете с нея носим тениски от обикновен бял памук, с щампован отпред надпис „Преживях вечеря с Гуидо и Сал“ — сувенири от хранене, което разбива всякакви обяснения или преразкази. Едисън би трябвало да съжалява до безкрай, защото пропусна онази вечеря в Ню Йорк, в началото на лятото.
Около осем Стърлинг изпада в още един пристъп на плач. По „планинския“ часови пояс е шест и в един друг живот точно сега щяха да я представят като „госпожа Чвороглавова-Самовлюбски“. Тя не плаче за годеника си, а по-скоро най-после се примирява с факта, че животът й е взел посока, напълно различна от очакваната. Чертаеш карта, правиш план и после внезапно стигаш до задънена улица и си толкова увлечен в промените, които се случват, че всъщност изобщо не осъзнаваш какво става, докато не продължиш по новия път. Прегръщам я през раменете, гушвам я здраво и смутеният от изблика Едисън тихомълком се измъква от масата.