Холмс оглежда момичето минута-две, след това улавя погледа ми и накланя глава към Сара. И добре разпознава мрака в очите й. И тя е пострадала, по различен от Рони начин, травмата й преминава границата на болката, далеч по-страшна е от простото малтретиране. Изправям се, пресичам верандата по дължина и сядам на перилото, с лице към люлката, така че да съм близо, без да навлизам в личното пространство на момичето.
— Сара? — подканвам я нежно. — Кога започна да те малтретира пастрокът ти?
Тя се стряска, след това се засрамва, но вижда, че и двете не я осъждаме и не я виним, така че отпуска рамене и очите й се напълват със сълзи.
— Малко преди раждането на Сами — прошепва. — Мама беше наистина много болна през цялото време и той каза… каза, че тя н-н-н-няма да им-м-ма нищо против, както и че той има нужди. Но продължи да го прави и след това. Исках да спре и се канех да кажа на мама, но той к-к-к-каза, че ако аз н-н-не искам, ще отиде при Ашли… — от очите й рукват сълзи, големи и горещи, и ръцете ме болят от копнеж да я прегърна, да я защитя от околния свят, дори да е само за няколко минути. Вместо това здраво се вкопчвам в перилото. Сара продължава с все по-пресекващ глас. — Н-н-н-не казах. Така и не казах!
— Ох, mija…
Сара скача от люлката и се хвърля върху мен, вкопчва слабите си ръце в кръста ми и заравя лицето си в гърдите ми. Едва я удържам; налага се да закача стъпало на тънките подпори на перилата, за да не падна от верандата. Прегръщам момичето с една ръка, достатъчно да я успокоя, без да се чувства приклещена, а с другата я галя по сплъстената кестенява коса и тихо й гукам на испански.
Зад гърба си чувам приближаването на други коли — гласовете на Едисън и Вик се смесват с този на Стърлинг, докато ги осведомява за известните й подробности от пътническата седалка на моята кола. Изтривам ги от мислите си, съсредоточена върху плачещото на гърдите ми момиче.
— Толкова ми е мъчно, че е трябвало да минеш през подобно изпитание, Сара! — шепна, като напасвам движението на ръката в ритъм с дишането си. Сара постепенно започва да отмерва вдишванията си по моите и се успокоява. — Не е трябвало да ти се налага, но ти си такава добра сестра и си защитила по този начин Ашли! И толкова добре се погрижи за сестра си и братчето си тази вечер! Знам, че не ти е било лесно!
— Едно от момичетата в класа ни, татко й правеше същото нещо — изхълцва Сара в тениската ми. Гуидо и Сал никога няма да са същите. — Каза на учителката ни и на училищната сестра. Майка й заяви пред всички, че лъже и просто се опитва да причинява неприятности.
— Толкова съжалявам, Сара!
— Радвам се, че той е мъртъв — изпъшква тя, а сълзите й отново потичат, този път по-силно. — Съжалявам, знам, че не трябва да се радвам, но наистина съм доволна…
— Сара, миличка, нощта е била много дълга и страшна и ти е позволено да чувстваш всичко, което си пожелаеш! — стискам я за рамото. — Това не те прави лош човек!
— Тя знаеше. Дамата ангел знаеше какви ги е вършил пастрокът ми. Никога не съм споменавала другиму, честна дума!
— А някой питал ли те е? Може би в училище?
Сара се поизправя, все още вкопчена в кръста ми.
— Ами… — миглите й са сплъстени на шипчета, от сълзите светлорижото е потъмняло до кафяво. Замислено обяснява: — Преди няколко месеца ни проверяваха за гръбначни изкривявания… Сестрата и една от треньорките ни преглеждаха в кабинета по физическо. Трябваше да си вдигаме блузите. През петия час ме извикаха при директорката. Училищната психоложка ме попита дали всичко у дома е наред.
— А помниш ли да е питала нещо конкретно? Намек, който да ги е накарал да си мислят, че нещо не е наред?
Сара се изчервява силно и кима:
— Той… ме стиска силно. Оставя синини.
— Няма да се повтори повече! — напомням й аз. Холмс кима разсеяно, втренчила поглед в тефтерчето в ръката си. Направо трепери от гняв, но се опитва да го скрие за доброто на Сара. — Повече не може да те пипне и никога няма да докосне, Ашли! — изчаквам момичето да кимне отново. — Какво стана при психоложката?
— Казах й, че съм паднала от плота, докато прибирам чиниите, и пастрокът ми ме е хванал, преди да се ударя в пода. Знам, че не трябваше да лъжа, но…
— Но си защитавала себе си и сестра си. Не се опитвам да те виня за нищо, Сара! Направила си каквото е било нужно, особено след като си видяла как съученичката ти си докарва неприятности, задето е казала истината.
— Само за това мислех през цялото време — признава момичето. — Тя каза истината и всички й се караха, а ако… — тя си поема дълбоко дъх и клати глава. — Няколко дни по-късно пак ме извикаха, но този път при психоложката имаше социална работничка. Казах й същото. Тя… помоли да види синините и аз… не й позволих. Имаше пресни и знаех, че по тях ще разберат, че… но знаех също и че не могат да ме накарат да ги покажа без разрешението на майка ми.