— Сара? Смяташ ли, че майка ти щеше да даде разрешение? — интересува се Холмс.
Сара се разтреперва и аз я гушвам по-силно, вече достатъчно уверена в нея, за да я прегърна с две ръце и така да й дам топлина и сигурност. Тя шепне:
— Не съм сигурна… Мама наистина обича пастрока ми. Винаги казва, че не знае какво ще правим, ако нещо му се случи, не знае как ще живеем без него…
Затварям очи и полагам брадичка на тила й, като съзнателно държа дишането си равномерно. Майка й е знаела.
— Социалната работничка ме закара у дома и обясни на мама всичко. Пастрокът ми се зарадва, че не съм признала нищо, и ми купи колело. От години мечтаех за такова, но той винаги отказваше, а после ми купи точно това, което исках…
Насилниците често възнаграждават жертвите си за мълчанието и лъжите. Не възнамерявам обаче да го кажа на Сара — тя и бездруго го знае. Струва ми се толкова умна и сладка, и с такава страст защитава сестра си и братлето си! Няма да я товаря с повече, отколкото е абсолютно наложително.
— А дамата ангел стори ли ти се позната? Гласът й или движенията?
— Не. Носеше маска, такава една… — Сара замлъква и се мръщи, после ме поглежда. — Не като маскарадните. Тази беше изискана. Тежка. От онези, по които рисуват художниците. Приятелката ми Джули събира такива маски, само че украсени. Има цяла стена, всички с различни шарки. Майка й пише във вътрешността на всяка датата, на която я е получила.
— Май и аз събирах същите, когато бях малка — обажда се Холмс. — Татко се кълнеше, че били от Венеция и ми трябваха години, за да осъзная, че лъже. Но въпреки това харесвах маските.
— Тази на ангела беше по-голяма. Покриваше цялото й лице и не беше изрисувана. Съвсем бяла. И… — Сара потреперва. — Кръв. По нея имаше кръв!
— А очите й виждаха ли се? Какъв цвят бяха?
Момичето клати глава.
— В отворите за очите имаше огледалца. Беше зловещо.
Поглеждам към Холмс.
— Едностранни огледала?
— Логично би било, нали? Сара, ти повтаряш „тя“ през цялото време. Откъде знаеш, че ангелът е жена?
— Ами… — момичето безмълвно мърда устни за момент, после затваря уста. В челото й се врязва бръчка. — Имаше дълга руса коса. Светлоруса според мен, и права, май така беше. А и просто ми звучеше като жена. Гласът й не беше много писклив, но… да, възможно е и да е бил мъж. Не съм сигурна.
Продължаваме да задаваме въпроси. За да не я претоварим, внимателно разделяме онези, в които притискаме момиченцето за допълнителни сведения или изясняване на подробности. В крайна сметка за момента въпросите се изчерпват и Холмс вика един от парамедиците, а Сара ми се усмихва колебливо. Тихо и срамежливо обяснява:
— Тя каза, че при теб ще бъдем в безопасност и ще ни закриляш. Излезе права. Благодаря!
Пак я прегръщам, вместо да търся подходящия отговор.
Имало едно време момиченце, което се страхувало от фотоапарати.
Според нея бяха прекомерно честни и не знаеха как да лъжат. Случваше се да ги накараш да излъжат — ако с тях борави умен човек, а родителите й не бяха такива.
Снимките показваха пръстите на татко, забити дълбоко в рамото й или в бедрото на мама. Показваха как и двете с мама се накланят настрани — встрани от татко и една от друга — и как тате ги дърпа към себе си.
Показваха очите й.
Показваха всичко.
Тя мразеше да се вижда на снимки, понеже очите й винаги крещяха онова, които не й бе позволено да каже, но въпреки това никой не го виждаше.
След това тате започна да взема фотоапарата със себе си нощем.
Преглеждаше снимките, когато си пожелае, дори ги вадеше в дневната, на открито, сякаш предизвикваше майка й да повдигне темата.
Тя не се обади. Разбира се, че нямаше да се обади!
Освен това татко й ги показваше на подбрана група приятели, мъже, които до един я наричаха „ангел“ и „хубаво момиче“, и „прекрасна“. Те разглеждаха снимките заедно и татко им вадеше копие от онези, които си харесваха най-много. Но никога не им позволяваше да забравят кой държи юздите и че той притежава това, за което копнеят. Все едно колко им даваше, можеше винаги да си вземе всичко.
8
Този път Холмс ми позволява да съпроводя децата до болницата, понеже признанието на Сара означаваше, че се налага провеждането на гинекологичен преглед. Не съм сигурна дали защото прегръщам момичето, или понеже убийцата беше дала моето име, но Холмс се съгласява, че присъствието ми вероятно ще й помогне да запази спокойствие.