— Ехо, hermano… — казвам му.
— Донеси ми нещо на връщане!
— Ясно! — грабвам си чантата от долното чекмедже и тръгвам към асансьора. Секунда по-късно стреснатата Шевон тръгва след мен.
— Какво… това разговор ли беше? Какво стана?
— Ще пием кафе.
— Имам работа.
— И заради това си дошла в моя кабинет? — ръгвам бутона за повикване по-силно, отколкото всъщност е необходимо, и се заставям да не повторя неколкократно жеста. От този тип сутрини е. — Или идваш, или не.
— Мерседес…
Вратите се отварят и аз влизам вътре, обръщам се и вдигам вежди срещу Шевон. Тя пристъпва след мен, ругаейки тихо.
— Не си нося портмонето.
— Но служебната карта е в теб?
— Да.
— Тогава, стига да можеш да се върнеш после в службата, почти съм сигурна, че мога да си позволя да те черпя едно кафе, даже и по твой вкус.
— Какво ще рече това?
— Че си поръчваш ужасно засукани кафета.
— О… Това е… вярно е.
Изморена и замаяна съм, и изборите на Шевон напоследък ме нараняват, с други думи — наясно съм, че циферблатът ми е на настройка „кучка“. Излизаме от сградата и обхождаме кафенетата поред. Въпреки че в района има много, всички са пълни и захранват пристрастяване, което поддържа голям брой агенти в що-годе оперативна годност. На няколко пресечки по-нататък успяваме да намерим по-тихо заведение с малка тераска, на която има столчета и масички, но не и хора. Вътре, на включен климатик, седят неколцина клиенти, а още няколко си поръчват за работа, но терасата би трябвало да е изцяло на наше разположение. Никой не желае да седи отвън на тази влажна жега, все едно колко ранен е часът.
Поръчката на Шевон изпълва стената на чашата й с магически руни, а моята предизвиква лека усмивка у баристата, понеже е съвсем проста. Сдобивам се и с геврече за мен и пуричка с крем за Шевон. Няма да е вкусна като тези на Марлийн, разбира се, но може би е хубаво приятелката ми да си спомни, че колкото по-дълго ми се сърди за нещо, което не е по моя вина, толкова повече време ще мине, преди отново да опита превъзходните лакомства.
Подкупът не ми е под достойнството.
Чакаме мълчаливо напитките си. Шевон си играе с маншета на грозния си грамаден пуловер, а аз прочитам най-новото съобщение от Холмс: Защо толкова много от съседите ти си лягат преди десет? По него съдя, че никой не е забелязал колата, която спира и разтоварва децата. Съседите на улицата ми са дружелюбни, но си гледат своята работа. Сделката, която имаме с Джейсън за двора и прането, е признак на необичайно сближаване. Няма особена причина да си прекарваш времето в надзъртане през завеси към света отвън, ако животът ти е вътре.
С кафета и закуска в ръка двете се оттегляме на тераската. Шевон само ровичка във фунийката, натрошава дебелата кора между пръстите си. Аз съм прекалено гладна, за да се държа възпитано, и гевречето ми изчезва на пет хапки. Може би трябваше да си взема две.
— Мерседес? Защо не живеем заедно?
Косата й е толкова ярка на утринното слънце — огненочервени къдрици като тирбушони, които се борят с всички опити за укротяване или ограничаване. Изсъхнат ли, обикновен ластик за коса не може да ги удържи — тази сутрин опашката на Шевон е пристегната с помощта и на химикалка във весело розово. През последните три години съм се разглезила от възможността тези къдрици да милват кожата ми, да тежат в ръцете ми…
— Мерседес!
— Понеже не обичам да споделям пространство за постоянно — отвръщам просто. — Понеже е важно да си имам свой собствен дом, който да ме отделя от останалия свят с колкото си ключалки искам. Понеже не допускам единственото ми убежище, единственото ми лично пространство, да бъде само една спалня, дори и ако е превърната в кабинет. Понеже те обичам, но засега не мога да живея заедно с друг човек.
— Преспивам у вас, ти преспиваш у нас, двамата с Едисън си ходите на нощувки през цялото време. Каква е разликата?
— Възможността да откажеш.
— Не…
— Когато растях, на вратата на спалнята ми нямаше ключалка, която да мога да контролирам. На десет години отидох в приемен дом, винаги живеехме от по две до шест деца в стая и ако имаше ключалка, то тя беше от външната страна на вратата, нямахме право да я пипаме. Когато последната ми двойка приемни родители попита дали искам да остана при тях до навършване на пълнолетие, направиха го, като купиха резе и ми помогнаха да го монтирам от вътрешната страна на вратата си. Майките разбираха какво означава това за мен, колко сигурна се чувствам по този начин и затова останах при тях. Къщата ми е първото лично мое място не защото живея в нея, а защото имам контрол върху достъпа на другите.