Стърлинг накланя глава.
— Не — отвръща той твърдо. — Никакво гости с преспиване, никакви обиколки по баровете. Всеки се прибира в собствения си дом и няма да идвате в моя, понеже с Джени разполагаме с къщата за празника за, както изглежда, първи път от поне трийсет години.
— Къде ще ходи Марлийн?
— Сестра ми я взе вчера, ще прекарат Четвърти юли на плажа с децата.
Всъщност ми е трудничко да го повярвам. Марлийн е толкова активна и здрава, но винаги се издокарва в официални панталони и пуловери, носи наниз перли и прическата й е перфектна. Просто не я виждам на плажа.
— А сега и тримата си вървете по домовете!
— Все още не сме измислили обяда — отбелязва Стърлинг, след като Вик се отдалечава.
Той обаче ни подхвърля през рамо:
— Така е, понеже се прибирате поотделно!
Странно нормален следобед е. Отивам си у дома и свалям костюма си, почиствам хладилника от всичко, което се е развалило за седмица и половина, откакто за последно съм си била у нас, отправям се към магазина, купувам и кутия симпатични кексчета — за Джейсън като благодарност за работата по двора, понеже той обича проклетите вкуснотии, но не може да се застави да ги поръчва самичък — и при все това имам пред себе си повече свободно време, отколкото съм свикнала. Така че пера, бърша прах и чистя банята, а когато пускам втората пералня, сериозно се замислям дали да не последвам примера на Стърлинг и да преровя гардероба си, откъдето да махна всичко, което вече не нося или не ми става.
Накрая се озовавам на дивана с бира и книга с логически задачи. Много обичам да пазарувам дрехи, но мразя целенасочено да търся неща, които не ми стават.
Вечер е, макар че навън е още светло, когато стомахът ми напомня, че така и не си дадох труд да обядвам. Тръгвам към кухнята да поровя в покупките си. Имам осем милиона различни пресни зеленчуци, понеже дори аз знам, че хранителните ни привички са противни (мисля, че това е и една от многото причини Марлийн и Джени толкова да напират да ни хранят) и направо ми потичат лиги при мисълта да ги сготвя с терияки и пиле. Тиквички, гъби, лук, броколи, три цвята чушки — слагам всичко накуп с малко олио, сусам, сол и пипер на малкото грилче хибачи[24], за което Едисън ми се подиграваше.
Той продължава да се шегува с монтирания на кухненския ми плот грил, но в същото време не отказва да хапне всичко, което изпека на него, така че според мен аз печеля.
Нарязвам пилешкото на що-годе еднакви кубчета и го оставям да кисне в купа с марината. Тъкмо се каня да започна да кълцам зеленчуците, когато на вратата се чука. Преди дори да съм осъзнала какъв е източникът на звука, вече съм обърнала ножа в ръката си в положение, по-подходящо за битка, отколкото за готвене. Притеснителен рефлекс е да ти се случват такива неща вкъщи. Един по един принуждавам пръстите си да се отворят, за да оставя ножа на дъската.
— Една секунда! — провиквам се и посягам към мивката.
Все още се радваме на дневна светлина; никой няма да ми подхвърли нещо зловещо на дневна светлина, нали?
Бърша ръце в крачолите на джинсите си, тръгвам към вратата и надзъртам през шпионката, която, както откривам, е скрита под яркорижи къдрици.
— Шевон? — бързо отключвам и отварям. — Имаш ключове!
Тя колебливо ми се усмихва.
— Слагаш верижката, когато си у дома. И не бях сигурна дали…
— Влизай!
На влизане ми се струва неуверена, както не се е държала от доста време насам. Май от онзи повратен момент миналата година, когато отказах да заживеем заедно.
— Захванала си нещо.
— Просто правя вечеря. Яла ли си? Планирах да ми остане за уикенда, така че правя цял тон…
Тръгвам към кухнята и дъската за рязане, като я оставям да реши колко удобно иска да се почувства. Тя се озърта, сякаш къщата може да се е променила от последното й идване (не е) или може би търси видими знаци, че аз съм се променила (няма да намери).
Майките ми ми казаха преди време, че трябва да спра да се преструвам. Започвам да съжалявам, че не ги послушах по-рано.
— Чушките са нарязани на едро, така че може би ще успееш да им махнеш семките… — казвам на Шевон, като се старая да не обръщам внимание на факта, че всъщност не ми отговаря.
— Благодаря! — Тя си слага чантата на паянтовата масичка до вратата и се забавя минутка, преди да се покатери на тапицирания бар-стол от другата страна на плота.
— Не е имало нови деца на вратата ти?
— Убедена съм, че Хедър щеше да се тресе от възбуда пред бюрото ти, ако имаше.
— Вероятно, но ти щеше да си ми казала преди нея, нали?
24
Малък грил, който обикновено се слага на всяка маса в японските ресторанти, за да могат шеф-готвачите да готвят пред клиентите си — бел. ред.