— Миличка, как се озова тук?
— Една жена… — изхълцва момичето.
— Тя тук ли е?
— Н-не. Завихме и тя ми каза да сляза и да се върна дотук по улицата. Чух я да се отдалечава.
Cògeme[27]. Чакай. Камерата на пощенската кутия би трябвало да е видяла нещо. Моля те, нека да е видяла!
— Добре, миличка! Всичко е наред! — слагам предпазителя и колебливо прибирам пистолета в колана на клина отзад. Така и не мога да разбера хората, които смятат ластика за готино място да си държиш огнестрелното оръжие. Посягам бавно, за да съм сигурна, че посетителката ми вижда движението, и я докосвам по ръката. — Защо не седнеш, mija? Как се казваш?
— Емилия — подсмърча тя. — Емилия Андерс.
— Емилия, ранена ли си?
Тя кима предпазливо.
— Главата ми.
— Мога ли да погледна?
Второто й кимване е дори по-колебливо, но все пак се съгласява. Помагам й да седне на люлката на верандата, където светлината е най-силна, и внимателно, много нежно, проследявам кървавата диря нагоре по лицето й до слепоочието. Там, в косата, има леко кървяща цепнатина върху подуваща се и посиняваща цицина.
— На колко години си, Емилия? — питам, за да не спира тя да говори.
— Почти на четиринайсет.
— Почти? Кога е рожденият ти ден?
— Чак през септември — признава тя и свива юмруци до хълбоците си. — Но звучи по-добре от тринайсет.
— Помня това чувство… Ще ти изправя очилата, става ли? И ще ги сваля донякъде по носа ти, за да виждам по-добре очите ти.
— Добре.
Дръжките си остават малко разкривени дори след като правя всичко по силите си — вероятно винтчетата ще имат нужда от намесата на професионалист, — но така е малко по-добре, а стъклата са достатъчно ясни да виждам, че зениците на Емилия са разширени, но не и прекалено. Ударена достатъчно силно да се замае и да се поотпусне, но вероятно недостатъчно, за да предизвика сътресение.
— Емилия, какво се случи, миличка?
Тя ми разказва история, вече болезнено позната, но за разлика от останалите — Рони, сломен и послушен, и Сара, която защитава братчето и сестра си, — Емилия се е сборила със събудилата я жена, която я завлякла насила в стаята на родителите й.
— Нарече ме неблагодарница — шепне тя, докато следи как пращам информацията като съобщение до Холмс и Едисън. Накланям телефона така, че да вижда екрана. Холмс отговаря, докато пиша на Едисън, и ме известява, че пристигат с линейка. Моли да продължавам да говоря с Емилия, вместо да звъня на 911.
Това го мога.
— Според теб защо го е направила?
— Тя каза… каза, че ми помага. Щяла съм да бъда в безопасност. Каза ми да спра да се боря, а аз не го направих. Тя ме удари. Уби родителите ми, а аз трябваше да гледам… — Емилия диша все по-забързано, плитко и насечено, раменете й треперят. Завъртам се настрани и нежно я притискам зад гърба, за да се наведе напред.
— Главата между коленете, mija, или поне я свали колкото успееш по-надолу. Просто дишай… — продължавам да я придържам зад гърба, без да натискам, нито я милвам, понеже виждам и други синини, изчезващи под ръба на блузката й, и не искам да й причинявам още болка. — Просто продължавай да дишаш… — Напипвам треперещите под ръката ми мускули — сухи ридания, които момичето преглъща с изхълцване. — Тук си в безопасност, Емилия, обещавам.
Пращам съобщение на Шевон да стои вътре. Ако излезе, тя ще тръгне към колата си и ще си отиде, и — без да броим колко ще ми струва това лично на мен — наистина не искам на Холмс да й се налага да я търси за разпит. Ще се окаже травматично в много отношения преживяване.
— Бях си в безопасност и у дома — отвръща Емилия с все още треперлив и изтънял глас.
Притискам кутре в зеленикаво оцветения край на синината над лопатката й и тя простенва.
— На родителите им е позволено да наказват децата си — рецитира момичето на един дъх.
— Но не им е позволено да ги нараняват.
— Затова просто ги убиваме? Това редно ли е?
— Не, Емилия, не е. Ще хванем тази жена!
— Майка ми… — тя си поема дълбоко, треперливо дъх и незабавно изпуска половината за мъчително стенание. — Мама ми каза да не се съпротивлявам, да правя каквото трябва, за да се спася! — плаче тя и аз я прегръщам здраво, за да не се катурне от люлката. — Онази жена се прехвърли на баща ми, а аз просто си стоях като идиотка и държах ръката на мама, докато умираше. Мама! Не посмях да направя нищо.
— Не си могла да направиш нищо — уверявам я тихо. — Емилия, тази жена има пистолет и вече те е била ударила. Ако си продължила да оказваш съпротива, вероятно е щяла да те убие.