Честит Ден на независимостта!
— Не сме мръднали и крачка… — признава Холмс и се обляга на стената с изтощен вид. — Шестима мъртви и нямаме нито една улика.
— Може би ще извадим късмет и ще намерим връзка в третото досие на „Закрила на детето“.
— Смяташ ли, че бихме могли да си сътрудничим с ФБР по този проект?
— Вероятно, предвид че няма съществена причина да предполагаме, че убийцата ще спре в скоро време — отвръща Едисън. — Ще трябва да работите с различен екип обаче.
— Конфликт на интереси.
Той кима.
Тишината се възобновява. Погледът ми все бяга към ръждивите петна от засъхнала кръв на верандата. Когато тази история приключи, сигурно ще трябва да пребоядисам, извънредно глупава мисъл точно в момента — но тъкмо в неделя варосахме…
В неделя.
— Този път времето между убийствата намалява — отбелязвам. — Девет дни между първите две, само пет между следващите.
— Как да разберем дали това има някакво значение?
— Ако времето до следващите е още по-малко… — отвръща Едисън не защото е решил да се държи цинично, а по-скоро споделя с нас логичния извод.
Холмс се мръщи, но не се възпротивява. Вместо това вади тефтерчето и отваря на чиста страница.
— Добре, Рамирес. Да започнем със сутринта. Какво се случи днес?
Започвам, а Едисън се обляга на мен — топъл натиск и подкрепа. Навремето правехме точно такива упражнения в академията, изпробвахме различни техники за разпит със съкурсниците си и май почти всички ги мразехме. Налага се да си подробен, но без да се отплесваш, и да си открит, без да си студен или сантиментален — просто е задължително да си максимално обективен.
Включвам лаптопа си, за да мога да прегледам записа на охранителните камери и почукването на Емилия на вратата ми. Ето я колата на един от тихите колежани, които делят къща на завоя на задънената уличка, минава и тази на младите родители три врати по-нататък, последвана от отпътуването на обичайната им детегледачка. Само няколко минути преди почукването непозната кола минава бавно по улицата, спира за момент в края на алеята ми и продължава. Миг по-късно се връща обратно.
Скоро след това камерата на верандата забелязва Емилия да се препъва през двора.
— Среден размер джип — уточнява Холмс.
Дори при светещи улични лампи не е възможно да се различи цветът на колата — просто „тъмен“. Черна може би, или тъмносиня, тъмнозелена… да прибавим и тъмносива в списъка. Виненочервеното притежава специфична лъскавина дори на слаба светлина, така че него го изключваме, същото се отнася и за пурпурното, колкото и рядко да се среща то при колите.
— Не се виждат номера. Явно ги е свалила. Няма достатъчно информация за издирване на колата.
На първите кадри виждам Емилия, облегната замаяно на задния прозорец откъм пътника. Шофьорът не се различава добре, като изключим, че светлината пада по такъв начин върху бялата дреха, че тя направо свети. В обратна посока имаме хубав кадър на обезпокоителната, безлика бяла маска, опръскана с кръв, обкръжена от… ха! Увеличавам, за да се уверя.
— Тя или има няколко перуки, или тази е наистина качествена — посочвам. — Накъдрена е. Сара каза, че косата на ангела е права.
— Ами Рони?
— На плитка. Синтетичните перуки най-често не се поддават добре на фризури. Но тези от човешка коса обикновено са доста скъпи.
— В такъв случай сигурна ли си, че е перука? Не би ли могло да е собствената й коса?
— Виждаш ли как бретонът започва под тази издутина отпред? — посочвам екрана и прокарвам пръст през въпросното място. — Тези маски обикновено са направени от порцелан, понякога от полимерна глина. Дебели са. Издутината се появява при издърпването на перуката над ръба на маската. Определено е перука.
— Прати ми записа по имейл — нарежда Холмс. — Ще накарам техническия отдел да се заемат с идентификация на марката и модела на колата. Ще задържим и снимката й за показване.
— Може да е мъж — посочва Едисън. — Все още не сме изключили този вариант.
Полицайката се муси, но кима. Наистина е възможно зад перуката и маската да се крие мъж — но няма детектив, който да се зарадва на разширяването на броя на заподозрените по случая.