— Едисън ще се цупи още по-дълго, задето е прикован на бюрото си — отбелязвам накрая.
— Вероятно — съгласява се Вик. — Но дори ако му дадем възможност за полева дейност, той няма да ви изостави.
— Стърлинг е синеока вихрушка от пакости. Ако няма достатъчно консултации и се отегчи…
— Лично аз се надявам да провокира агент Едисън най-сетне да се опита да й сложи звънче… — отвръща агент Дърн мило. — Сигурно ще бъде много забавна гледка.
— Знаете ли — казвам, преди да обмисля добре репликата си, — за човек с прякор Драконка изригвате извънредно малко пламъци!
Тя се усмихва широко, около очите и устата й се нагъват меки бръчки.
— Започнах работа в Бюрото във време, когато жените се смятаха за агенти втора класа. И на всичкото отгоре ме пратиха във „Вътрешни разследвания“, което ще рече, че от мен се искаше да бъда досадната, критична, забраняваща всякакви забавления съпруга. Аз бях врагът. Нужно беше да се превърна отчасти в дракон просто за да съм сигурна, че никой не ме гледа с презумпцията, че може да се измъкне ни лук ял, ни лук мирисал. Стана ми навик, дори след като наличието на репутация означаваше, че може да не бълвам толкова горещи пламъци. Добрите агенти, Рамирес, няма защо да се боят от „Вътрешни разследвания“. Ние сме тук да поддържаме осчетоводяването и някаква степен на прозрачност, така е, но сме тук и да подкрепяме агентите си. Не си при мен, понеже си направила нещо лошо. Няма нужда да те горя, да рева, да бълвам пламъци или нещо подобно.
Сега вече разбирам защо с Вик са приятели от толкова време. Май не са постъпили в академията заедно — тя вероятно го е изпреварила с най-малкото десетина години, но са минали през горе-долу същите препятствия. В определен смисъл те вярват в хората и работят не само за онова, което представлява Бюрото, но и за това, в което трябва да се превърне — и настояват другите да отговарят на най-високите им стандарти не за да ни видят как се проваляме, а как се усъвършенстваме и постигаме повече.
— Приемаш ли задачите, агент Рамирес? — пита Дърн меко.
Наясно, че Вик ме гледа, аз кимам.
— Да, госпожо. Благодаря.
— Прекрасно. Ще накарам някой да достави папките на бюрото ти заедно с официална бележка с изискванията. Вик, ще я заведеш ли при Симпкинс?
— Разбира се — той се изправя и ми подава ръка.
Малко е глупаво да карат някой друг да извърви целия път, след като мога просто да взема папките със себе си, но той ме плясва през пръстите.
— Заедно с официално писмо, Мерседес. Още не е добавено.
Писмото може да бъде изпратено и по имейл…
— Стига! — скастря ме той и в първия момент се питам дали не съм изрекла мисълта си на глас или десетте години практика са го научили да чете прекалено добре по лицето ми. От вдигнатата вежда на агент Дърн съдя, че е второто.
Казвам сконфузено довиждане на Драконката и получавам в отговор извънредно развеселена реплика, след което излизам след Вик.
— Добре ли си? — пита той тихо.
— Схващам — въздишам. — Не ми харесва, но го разбирам, макар да мисля, че наръчникът е лоша идея… Просто…
Той премята ръка през раменете ми и ме гушва странично — и крачим по коридора така, като сиамски близнаци. Доста от колегите, с които се разминаваме, ни заглеждат, но Вик ги пренебрегва.
— Много ти се стовари на главата, буквално, и прекрасно разбирам реакцията ти спрямо случилото се. Тази жена нахлу в дома ти. Познавам те, Мерседес. Знам какво значи това за теб.
Пратиха ме при Вик и Едисън направо от академията, но Вик ме познава много по-отдавна. Понякога, необяснимо, го забравям. А после — като сега — си го спомням. Прошепвам:
— Как да спя там, като знам, че може би стълбите изкачва ново дете? Как да отседна някъде другаде, като знам, че на ново дете може да му се наложи да ме чака, цялото в кръв и умиращо от страх?
— Нямам готов отговор.
— Ако имаше, щях да те обвиня, че ме лъжеш.