Прия разпръсва букет снимки, така че да виждаме само ъглите, но не и изобразеното на тях.
— Разглеждам варианти.
— Училищен проект или твоят личен? — пита Едисън.
— Личният.
— Който все още нямаме право да видим?
— Ще го видите по-нататък — усмивката на Прия е остра и позната и на практика виждам как Едисън спори със себе си дали наистина иска да знае какъв е проектът. Инара също го вижда и заравя лице в кувертюрата, за да сподави смеха си. — Е, какво става? Няма интересен мач, а почти всичко друго може да бъде споделено чрез съобщение или телефонен разговор. Добре ли сте?
— Искаше ми се да сте в течение на онова, което става тук — казва Едисън и двете момичета кимат и се съсредоточават върху мен.
Нашият екип не осиновява деца, не и както сме приели тези двете и Виктория-Блис, но винаги се радвам, че са с нас. Добре де, почти винаги — да си в центъра на сборното им внимание и негов фокус, е малко като да влезеш в църковна изповедалня. При все че историята е предимно моя, за най-новите доставки им разказва Едисън — че са се случили по-точно, без да навлиза в подробности — и споменава и Шевон. Инара кима разсеяно, но Прия присвива очи, когато се стига до раздялата. Разбира се, тя поначало не хареса Шевон. Не й пука за нея и не й харесваше, че се срещаме. Веднъж — и само веднъж — ми каза и защо: не й допадаше, че не се държа свободно и не съм себе си с Шевон. И това му е хубавото на качулката след дъжда, че беше напълно права.
Но е и първата с въпроса:
— Добре ли си?
— Засега — казвам й аз. — Предполагам, все още очаквам всичко да се уталожи…
— Но ще се оправиш?
— Да.
Тя понечва да каже нещо, после клати глава.
— Няма нищо страшно да не си добре, знаеш го. За известно време.
Инара сумти заедно с Едисън, а даже не се сещам за последния път, когато с ужас са установили, че са съгласни един с друг. Колко ли пъти сме казвали и на Прия, и на Инара, че няма нищо страшно в това да не си добре?
— И като става дума за хора, които не са добре — подема Пеперудата с гримаса, — да сте се чували с Равена след посещението й при вас? Продължава да не си вдига телефона, не отговаря и на имейлите ми.
— Не ни се е обаждала. Има ли нещо, че се притеснявате толкова за нея?
Инара се изчервява, честна дума, алена е като домат, и свежда поглед към одеялото. При все случилото се не е изгубила способността си да милее за другите, но все още се притеснява, ако някой го изтъква. Досущ като Едисън всъщност.
— Ако решим да наредим оцелелите Пеперуди според това колко вероятно е да се пречупят и да убият някого, безспорно Виктория-Блис е номер едно, а аз съм плътно по петите й.
Едисън и Прия кимат.
— Равена спокойно излиза на трето място.
С изтракване оставям бирата си на масичката за кафе.
— Наистина ли? Тя казваше, че се чувства по-добре, поне преди последното скарване.
— И да, и не. Отделянето на Равена и Патрис, дъщерята на сенаторката, или дори измислянето как да съществуват съвместно, няма да се случи около майка й или под постоянния прожектор на медиите.
— Мама й предложи стаята за гости — допълва Прия. — Париж би могъл да й предостави достатъчно разстояние да започне да разплита кълбото, а ще има и безопасно място за живот при хора, които ги е грижа за нея, плюс здрава връзка с Инара.
Изчервяването на Инара, което вече изчезваше, се завръща с пълна сила, както винаги, когато някой й припомни, че на практика тя е квачката на Пеперудите и досега.
— Ще ви съобщя, ако се свърже с мен — обещавам.
Наваксваме си, като си разказваме истории, които не се предават добре с есемеси. Малко след полунощ личният ми телефон звънва.
Не познавам номера.
По почти всяко друго време бих оставила обаждането да мине на гласова поща, но този месец ми представи твърде потресаващ набор от обстоятелства, нали? Едисън се смръзва до мен, момичетата правят същото, а лицата им стоят леко размазани от скапаната уебкамера и грамадния екран.
На третото позвъняване вдигам.
— Рамирес.
— Рамирес, обажда се Дрю Симпкинс.
Мамка му.
Прехвърлям на високоговорител.
— Симпкинс, с мен е Едисън. Какво става?
Тя не коментира факта, че с Едисън сме заедно късно през нощта. Половината Бюро мисли, че се чукаме, другата половина — че още не сме осъзнали как би трябвало да се плющим като зайци.
— Току-що получих обаждане от детектив Холмс — продължава агентката, — седемгодишно момченце на име Мейсън Джефърс е оставено пред входа на Спешното на болница „Принц Уилям“. Бил покрит с кръв, изглежда не е негова. Не е проговорил, но на мечето му има закачена с безопасна игла бележка, на която са написани името му, възрастта и адресът, както и да търсят теб.