— А родителите му?
— Холмс те иска при къщата на момчето. Този път ще го позволя.
Този път. Симпкинс вече размахва камшика.
— Какъв е адресът?
Едисън бърза да докопа химикалка, намира маркер и поради липса на хартия пише адреса на ръката си.
— Идваме след двайсет минути — обещава и Симпкинс одобрява, преди да затвори.
Инара и Прия гледат съсредоточено как се надигаме от кожения диван.
— Пазете се — нарежда ни Прия. — И ни съобщете каквото можете.
— Да отменим ли идването си при вас през уикенда? — пита Инара.
— Не, недейте — възразява Едисън. — Марлийн е заредила фризерите. Не ви се позволява да ни оставяте с толкова много десерти!
— Е… качваме се на влака точно в шест в четвъртък следобед, така че ако има промяна, това е точката, от която няма връщане назад.
Едисън клати глава и се пресяга да затвори лаптопа.
— Само вие смятате шест сутринта за следобед.
— Ти смяташ шест часа за утро — възразява тя.
— Че то е сутрин!
— Не и ако още не си си лягал.
— Лека нощ, момичета!
— Лека нощ, Чарли! — отвръщат те и се хилят на измъченото му изражение. Точно преди екранът да угасне, забелязвам притеснението, с което ме поглеждат.
— Ще се обадя на Стърлинг, докато се обличам — казвам на Едисън. — Ще звъннеш ли на Вик?
— Si. Не че и двамата могат да направят нещо, но ще ги държим в течение.
Стърлинг приема новината спокойно и ми казва да я осведомявам цялата сутрин, а тя ще се погрижи за първите няколко доставки на кафе. Стърлинг е ангел. Връщам се по джинси и яке, с различна тениска отдолу, понеже просто, не мога да се заставя да облека костюм след полунощ. Имам по-прилични дрехи на работа, ако не се върнем вкъщи, пък и бездруго съм закачена за бюрото. Ако не мога да използвам това извинение да се отклоня от строгите правила за облеклото, какъв е смисълът тогава?
Къщата на семейство Джефърс е чак в западната част на града, което ще рече — трийсет минути шофиране, ако попаднем на зелена вълна. Светофарите не ни съдействат, но и Едисън не ги гледа — стигаме там за осемнайсет минути. След като се разписваме при униформения на вратата, влизаме и за малко да се блъснем в агент Симпкинс.
Дрю Симпкинс е към четиридесетте, с твърда, тъмноруса коса, която вечно стърчи в безпорядък. Изнася лекции в академията за влиянието на психологията върху детското творчество и по-специално търси улики и подтекст в дневниците и писмените домашни, като оглавява тази част от специфичното обучение в отдела ни. От „Поведенчески анализ“ ужасно много я искаха за един от профайлинг екипите си, но тя решително си остана в „Престъпления срещу детето“. Тя беше човекът, определил правилно, че аз съм написала наръчника за оцеляване на новаците в академията. Явно си имам специфичен „стил“.
— При другите три случая винаги бащата е наказан най-зле, нали?
Освен това тя вярва в повторението на известни факти.
— Да — отговарям. — Бащата е бил усмирен с изстрели, майката убита, и бащата — довършен. Случаят тук различен ли е?
— Така ми се струва. Елате да погледнете.
В коридора си взимаме терлици и ги слагаме на маратонките си, преди да я последваме до главната спалня. Съдебният лекар ни махва с два пръста, без да отделя термометъра си от черния дроб на господин Джефърс. Той има няколко прободни рани по торса, но нищо, подобно на многобройните удари по другите жертви.
Госпожа Джефърс обаче… Jesucristo[30]! Лицето й е съсипано, а касапницата продължава и надолу. Слабините й са плътна каша от контузии, още прободни рани обсипват стомаха й и прерастват в разрези на и около гърдите. Смъртта на съпруга й е била относително бърза, но тази жена е страдала. И съдейки по празното пространство от нейната страна на леглото, синът й е бил принуден да стои там и да гледа.
— Казахте, че Мейсън не говорел?
Детектив Миньоне, който стои до леглото, откъм страната на бащата, вдига поглед и кима.
— Съседката каза, че според нея не е проговарял от години.
— Значи не е резултат от травма.
— Поне не от тази травма — уточнява Симпкинс. Тя придърпва една от рамкираните снимки от стената и ми я подава, после осъзнава, че не съм с ръкавици, и я държи стабилно, за да я погледна. По стъклото има пръски кръв. Не са много, не на такова разстояние, но има. Не са достатъчно да скрият начина, по който семейството позира за портрета — госпожа Джефърс е преметнала ръка през раменете на сина си, който се опитва да се отдръпне към баща си.