Децата обожават тайните; но пък не обичат да ги пазят. Децата искат да си казват всичко от игла до конец.
Екшън фигурките в кутията за играчки изглеждат почти недокоснати, но плюшените животни показват притеснителна степен на приличие — всички са облечени с панталонки. Има панталонки от дебело велпапе, има и, както ми се струва, кукленски дрешки, но са прикачени с телбод направо за плата на животните по много притеснителен издайнически начин. Едисън гримасничи, когато му ги показвам, но кима.
— Не може това да е всичко — заявява той.
— Може би не… — насочвам се към леглото, пъхам ръка зад таблата и усещам, че ръкавицата се приплъзва върху нещо с различна структура.
— Миньоне?
Детективът вдига апарата си и щраква няколко кадъра на леглото, преди и след като го издърпваме от ъгъла. Пластмасов джоб, досущ корица на папка, е залепен на дъската и пълен с парчета извънредно дебел картон.
Миньоне бавно сваля фотоапарата.
— Това хартиени кукли ли са?
— Да… — изваждам страниците от найлоновия джоб и ги разгръщам на пода. Личи, че са откъснати от книга. Семейство хартиени кукли, но бащата и двете деца са със закачени на тях панталони, отпред и отзад — не с приложените хартиени ъгълчета, а и тук — с телбод.
Куклата на майката е цялата зачертана с черен маркер, толкова е натискано и повтаряно, че черното е протекло и на места хартията е скъсана.
— Мамка му — мърмори Едисън и Миньоне кима още докато вдига апарата да направи снимки и на куклите.
— Не съм най-добрият в областта на детската психология, но това е съвсем очевиден знак за сексуално насилие, нали? — пита детективът.
— Да. Да, така е.
Едисън леко ме сритва в глезена.
— Смяташ, че Мейсън има досие в „Закрила на детето“, нали?
— Съвпада с досегашните случаи, а тези маркери — панталоните на играчките и хартиените кукли, и страстното зачерняне на майката — са толкова очевидни, че все някой трябва да е забелязал и да е докладвал.
— Каква е твоята теория, Рамирес?
За да си дам време да приключа с превръщането на мислите в думи, подреждам отново хартиените кукли и ги пъхам в джоба, а целия комплект давам на Миньоне.
— Според мен се е стигнало до инцидент. В неделното училище или на рожден ден на приятели. Може да е било случка в тоалетната, а може и да е разлято питие, но достатъчно сериозно, за да се наложи смяна на панталонките и възрастен да предложи помощ.
— Малко момченце, което се паникьосва до такава степен, когато някой трябва да му помогне да се преоблече, несъмнено ще предизвика въпроси — съгласява се Едисън.
— Може дори да е станало в училище. Някой е повикал родителите…
— Вероятно майка му — уточнява Миньоне. — Госпожа Джефърс не работи.
— …и разбира се, майката ще каже, че той просто си е срамежлив и като порасне, проблемът ще изчезне.
— Но който е задавал въпросите, все пак се притеснява и накрая прави доклад.
— Как обаче се стига от смътно подозрение до убийство?
— Докато не се свържем със социалните, не знаем дали е смътно — напомня Миньоне. — Може да са разследвали, дори да са направили преглед. Ако няма проникване или насиняване, насилието няма да е толкова очевидно.
— Знаеш ли, бях си домислила, че придобиването на нов член на екипа ще отърве вас с Едисън от този навик — провлачва Симпкинс от вратата. — Вместо това индоктринирате и други.
— Груповото мислене е мощен инструмент, ако не се прекалява — казвам мило.
Симпкинс не окуражава такава степен на независимост сред агентите си. От време на време с Вик спорят по темата, особено след като й се наложи да ни поеме за месец, докато той беше в болница.
— Това не е цялата ви теория — заключава след минута.
— Мисля, че трябва да търсим убиеца при социалните работници — признавам. — Когато родител малтретира сексуално дете, бащата обикновено е очевидното предположение, но този човек знае, че виновна е майката. Това е някой, който има достъп до докладите, най-малкото, може би дори до самите досиета. Някой в системата.
— Или такъв, който си партнира с някого в системата.
Едисън се размърдва с неудобство.
— Това би било проява на твърде голяма недискретност, агент Симпкинс. Човек, който сипе тайни толкова щедро, бързо стига до уволнение.
— Може би. Или пък сипе тайни само пред един човек.
— Дори ако случаят е такъв, все пак човекът е съучастник — посочвам. — Тези убийства вече са в новините; подробностите може да липсват, но имената са там. Дори ако онзи в системата не осъществява убийствата, несъмнено осъзнава, че хората не са случайни. Ако участва активно в това начинание или се опитва да защити партньор, в крайна сметка става съучастник на убиец.