— Проблем ли има? — пита Кас, като подминава кола, която кара с петнайсет мили под ограничението, с включени по неизвестна причина аварийки.
— Ако с Холмс искате да проверя останалите деца, трябва да го направим, докато сме на обяд. Върнем ли се, Едисън е длъжен да ме предупреди, че ни е забранено да се бъркаме в случая.
— И това, че ти го казва сега, не важи?
— Не ми го е казал. Накара Стърлинг да го напише по заобиколен начин.
— Добре, може би започвам да се съмнявам, че е добре да ти връчим задачата за обучение на новаците.
— Вече е твърде късно.
— Добре тогава… — Кас натиска газта и ни прекарва десет, петнайсет, двайсет мили над ограничението. — Нека извлечем максималното от обяда си!
16
Служба „Закрила на детето“ в Манасас е притихнала заради обедната почивка — персоналът е или навън, или обядва по бюрата, където продължава да се бори с канцеларската работа. Социалните работници, сестрите и администраторите си имат собствени кабинети, но в средата на най-голямата им зала има „пита“ пчелни килийки с ниски стени, които стоят на стража пред физическата зала с досиетата. Всяко дигитално досие си има физически двойник, просто за всеки случай, а в задълженията на чиновниците влиза и да събират копия от досиетата за нуждите на службите за защита на реда или за съда. На бюрата се забелязват малко лични следи — напомняне, че макар това да са отделни работни места, пространството е обществено и достъпно за всички.
— С какво да ви помогна? — пита жената в най-близката кутийка. Тя е към двайсетте, с ярка усмивка и ланец с емблемата на Щатския университет на Флорида. На горния ръб на монитора й има залепени рошави пастелни капачки за моливи — весела редица от котета, лисички, кученца и гумени патета, в средата стоят мече и малък, спретнато рамкиран гоблен с надпис: „Животът е гаден и после умираш — в някои дни разликата трудно се открива“, избродиран с чаровен технически шрифт, с рамка от сърчица и цветя. Жената ми се струва позната — както са ми познати и много от агентите в академията, същата почуда на двайсетгодишните към света извън колежа и борбата с витаещата неопитност на новака. Кара ме да се чувствам стара, а още съм твърде млада за това, да му се не види.
Кас пристъпва напред, предвид че всъщност не трябва да съм тук.
— Аз съм агент Касандра Киърни от ФБР. Представете се, моля?
— Карълайн — отвръща служителката, а на бузата й се появява трапчинка. — Карълайн Тилерман. С какво да ви помогна днес, агент Киърни?
— Ако ви представя списък от номера на случаи, ще можете ли да ми върнете списък на всички, които са работили по тези досиета?
Усмивката на Карълайн угасва и тя накланя глава на една страна.
— Ще запиша информацията ви и ще я дам на някого от администраторите — казва след малко, — но съм почти сигурна, че ще им трябва съдебна заповед. Така де, знам, че информацията не е поверителна като тази, която се съдържа в самите досиета, но не мисля, че ми е позволено да я давам. Понякога семействата леко се ядосват, нали разбирате?
О, да, разбирам.
— Кой администратор ще получи случаите ни? — пита Кас. — Понеже имаме готова заповед у съдия и ако мога да получа връзка с администратора, просто ще му я пратя веднага щом я подпишат. Така да се каже, да започнем с преднина и за двете страни.
— Нашият пряк началник тук, в архива, е Дерик Лий и той е в кабинета си. Желаете ли да ви представя?
— Това би било прекрасно, Карълайн, благодаря.
Карълайн се изправя и намества медальона с форма на сърце на гърлото си с жест, който ми се струва привичен, след което отвежда Кас обратно в коридора. Поглежда ме любопитно през рамо, но аз вероятно ще предизвикам достатъчно неприятности и само като си седя тук. Всъщност няма нужда да давам повод на началника й да запомни, че съм била тук.
Вместо това обхождам прохода, който разделя секциите килийки, и проучвам личните елементи в тях. Или някой в службата шие гоблени, или са ги купили на едро, понеже и на шестте бюра има рамка като на Карълайн, и шестте послания са просто леко пиперливи, с изключение на последното, на бюрото в ъгъла, където е най-малко вероятно да го видят посетителите. Гобленчето вдига летвата със своето бродирано „Господи, благослови тази шибана служба“. Хем е чаровно, хем обезсърчително.
— Какво правите там отзад?
Обръщам се към входа на килийките, като се придържам към средата на прохода и съм скръстила небрежно ръце, за да изглеждам незаплашително и да покажа, че не държа нищо. Заговорила ме е жена, която е към средата или края на четиридесетте, със сурово изражение и грозно кадифено сако от пачуърк. Нейното ремъче е чисто черно, без копчета или брошки.