Децата, които се сблъскват с чудовища, понякога се превръщат в такива на свой ред, знам го, други обаче порастват и се впускат да преследват чудовищата. Просто не искам да си мисля, че дете, което съм държала в прегръдките си и съм утешавала, като възрастен може да постъпва така ужасно.
Работата е бавна, досадна и ти разбива сърцето, а и е твърде живо напомняне, че спасяването е само моментно явление, не състояние на битието. От каквото и да сме спасили тези деца, сме били безпомощни да повлияем на случилото се след това. Знам го по-добре от мнозина други.
Именно тази, мисля си, е причината да ни обучават да се освобождаваме от случаите, когато свършат. Как бихме могли да вършим работата си, ако постоянно сме нащрек, че дори успехите ни могат да доведат до ужасни последици?
В края на деня всички сме изнервени или стъпваме на яйчени черупки. Двете със Стърлинг седим върху потресаващо организираното бюро на Едисън, с крака на бедрата му, за да го държим седнал, предаваме си менюта един на друг, за да измислим вечерята — и точно тогава влиза Вик. Всички го поглеждаме подозрително.
Вик има една такава особеност — случва се да те подкрепи безусловно публично, но на четири очи в смазващи подробности да ти обясни точно къде си сгрешил и защо това не бива да се повтаря никога повече. Не го прави от жестокост или омраза, дори не е злобно, просто…
Толкова се разочарова, когато му се налага да ни се кара. А да разочароваш Вик, значи да те накара да се почувстваш като отрепка.
— Я стига — скарва ни се той, — не сте загазили.
— Сигурен ли си? — пита със съмнение Стърлинг.
— Симпкинс просто прекали. Да, вероятно не е трябвало да цепиш косъма на две, както си се постарала, Мерседес, но получихме обаждане от социалната работничка по случая, която ни разказа колко помогнало на децата да те видят, така че очевидно си сторила каквото е било нужно. Но трябва да знаете, че никой от вас няма да идва на работа утре.
— Така ли?
— Точно така. Вече говорихме за това. Когато сте кабинетни плъхове, има едно нещо, наречено „извънреден труд“, и Бюрото не желае да ви го плаща. Приключихте за тази седмица. Вървете си у дома. Или още по-добре, вървете на гарата и вземете момичетата, понеже се налага да седна с шефа на отдела и да обясня защо вдигахме гири днес.
Едисън събира наръча с менюта, подравнява купчинката и ги прибира в горното чекмедже, като нежно премества краката на Стърлинг, за да извърши подвига си.
— Добре, ще ги позабавляваме.
— Канехме се просто да ядем пица у дома — обяснява му Вик.
Едисън само свива рамене.
— Нямам намерение да им позволя да видят апартамента, докато не се прибереш да ги разведеш из него, а ти знаеш, че Джени тъкмо оттам ще започне.
Вик го премерва с поглед, но се предава без повече коментар.
— В такъв случай ще ви съобщя, когато изляза от работа.
Стърлинг скача от бюрото — приземява се кажи-речи чак до чантата си — и изважда иззад картотеката си нещо тънко и увито в чувал за боклук.
— Надявах се да имаме възможност да ги вземем.
— Ще ни покажеш ли какво е това? — пита Едисън, втренчен в чувала.
— Не още.
Взимаме колата на Вик до гарата, като оставяме ключовете на Едисън у него, тъй като само в колата на началството законно могат да седнат шестима души. Когато пристигаме, Стърлинг се отправя към тоалетната, докато ние с Едисън разгадаем къде трябва да застанем. Малко като зоопарк е, понеже работещите в града точно се отправят към предградията си. Инара, която изглежда никога от нищо не се бои, до смърт мрази да лети и го е правила само веднъж. Не веднъж в двете посоки. Само веднъж. Отмени обратния полет и хвана влака, толкова възненавидя самолетите. Прия не е нито „за“, нито „против“, но няма намерение да лети отделно от момичетата за няколкостотин долара отгоре.
— Бабата на Рони обади ли се вече? — пита Едисън, когато успяваме да се ориентираме накъде приблизително да се отправим.
— Да. Каза на Кас, че Симпкинс й наредила да не отговаря и да не връща обажданията ми, и била много объркана. Не завиждам на Кас, че й се наложи да обяснява положението.
— Позволено ли ти е да говориш с Кас?
— Когато Андерсън излезе на обяд, взех назаем компютъра му за малко служебен чат, така че ако на Симпкинс й заиграе окото, ще изглежда, все едно е бил той…