Без съзнателно да го помисля, прокарвам пръсти по белезите на бузата си, покрити с водоустойчив грим. Прия ги е виждала, но не мисля, че Инара и Виктория-Блис някога са се натъквали на тях.
Но пък дори и без татуировките те си имат собствени белези. По ръцете на Инара завинаги ще останат отпечатани изпитанията от нощта на взрива на Градината — изгаряния и порязвания на стъкла са оставили белезите си по време на битката да опази останалите Пеперуди при почти невъзможни обстоятелства. По дланите и пръстите на Прия има тънки, бледи белези от борбата за завладяването на ножа и по-лош белег на шията, където острието бе долепено до пулсиращата й вена.
Белезите означават, че сме преживели нещо, даже когато раните още ни болят.
Денят ни дава възможност за безкрайно желаното отпускане, дори след като горещината ни прогонва вътре на климатик. С настъпването на нощта температурите леко спадат, така че се връщаме на терасата с подготвени „с’морчета“, понеже Стърлинг е научила, че Инара никога не е пробвала „с’мор“.
В комплекса няма огнище, но скъсяването на крачетата на един от гриловете поставя пламъците на удобна височина и Прия е приготвила фотоапарата да запечата първата хапка на Инара. Тя затваря очи, все едно вкусва късче от рая, капчица разтопен шоколад е залепнала в ъгълчето на устата й, бучица маршмелоу — на носа й, а аз просто нямам търпение да покажа тази снимка на Вик.
А после служебният ми телефон звънва.
Всички се вцепеняваме и се обръщаме към мястото, на което телефонът е сложен невинно върху обувките ми. Днес никой от нас не е споменавал случая. Помежду ни се е стигнало до неизказано споразумение да го оставим на мира поне за ден, може би два. Просто… да отложим неизбежното.
Стърлинг се навежда да прочете какво пише на екранчето и тихо казва:
— Холмс е.
Грабвам телефона и вдигам.
— Рамирес.
— Не ми пука какво казва Симпкинс — започва детективката вместо поздрав, — тези деца са в истерия и имат нужда от теб.
— Кои деца?
— Тройката, влезли в пожарната преди половин час с мечета и твоето име. Идвай в „Принц Уилям“![32]
Имало едно време момиченце, което се страхувало да плаче.
Струваше й се, че е прекарала целия си живот в сълзи. През онези няколко дни в болницата, след ареста на тате, щом заплачеше, в стаята веднага дотичваха сестра или социален работник, ако ангелът не беше вече при нея. Утешаваха момичето с топли думи и нежни прегръдки, каквито досега не познаваше, и от тях се чувстваше по-силна, поне докато страхът не я събореше отново. След това я пратиха в първия приемен дом, където само сълзите, отдадени на Бог, имаха някакво значение. Тя не знаеше как да плаче за Бога.
Не знаеше как да му даде каквото и да било.
Но този дом престана да приема деца, след като едно от момчетата припадна в час и доктор откри, че всички гладуват. Разпратиха ги в различни семейства и малкото момиченце хареса втория си приемен дом. Жената се оказа забавна и мила, а мъжът имаше тъжни очи и мила усмивка и винаги знаеше кое от момичетата е страдало най-много, понеже им говореше тихичко с отпуснати покрай хълбоците ръце. Никога не ги докосваше, не ги притискаше в ъгъла, много внимаваше да им осигури пространство и никога не ги наричаше с умалителни имена.
Никога не й каза „ангелче“, „бебче“ и абсолютно никога не се обърна към нея с „красавице“.
Но след това се случи катастрофата и за разлика от онази на мама, тази беше истинска — така се разпиля поредната група деца. Следващият дом беше приличен, всички бяха напълно доволни да не си обръщат внимание, освен по време на хранене, но след това в семейството дойдоха да живеят сестрата на съпруга и децата й, а тя се оказа прекалено болна — твърде болна, за да могат мъжът и жената да се грижат и за деца, които не бяха техни.
Така стана, че пратиха момиченцето тук, при жена, която прекарваше дните си в омая от хапчета и нощите — с алкохол и приспивателни, и изобщо не знаеше какво прави съпругът й с децата под тяхна грижа.
Татко щеше да хареса нейния съпруг.
Момиченцето плачеше, понеже това не биваше да се случва, не беше очаквала, че ще й се наложи пак да мине през същото преживяване (никога, както каза ангелът й, не се очакваше никога да минава през това), но мъжът дойде в стаята й и й заяви, че й харесва, тя знаела, че е така, знаела, че й липсва да се грижат за нея, както се полага…
32
Популярен американски десерт — сандвич от маршмелоу, шоколад и бисквити, който се препича на фурна или на огън — бел. прев.