Тя обаче не успя да спре да плаче — никога повече.
19
— Стърлинг, закарай момичетата до Вик. Хайде, Рамирес, трябва да се преоблечем! — Едисън хвърля кофата с пясък за извънредни случаи върху трила, за да го угаси, и грабва каквото успее от пакетите. След малко и ние, останалите, се включваме, и изтичваме до апартамента му. Момичетата взимат саковете си и ме целуват, и прегръщат, преди да последват Стърлинг навън.
Струва ми се глупаво да си сменям дрехите, особено след като не работим по случая, но не мога да се появя и по шорти и потник с връзки. Навличаме си джинси и Едисън ми подхвърля блуза на Мейнския университет с дълги ръкави, за да я облека върху потничето. Излизаме от жилището няма и две минути след момичетата и дори напускаме паркинга преди тях.
— Влезли са в пожарната — казвам му, докато се държа за дръжката и не я пускам за нищо на света. Едисън не се шегува, когато кара към местопрестъпление. — Три деца, отведени са в „Принц Уилям“.
— Ясно! — той изругава червения светофар и после, като вижда, че никой не се задава към кръстовището, минава. — Три дни. Времето между убийствата се скъсява все повече.
Колата нахлува в паркинга на болницата с пищящи гуми, точно след линейките, и след това се втурваме към входа на Спешното, за да последваме децата, които са прекалено дребни за количките, на които ги карат. Момчетата ми приличат на близнаци и са толкова слаби, че е невъзможно да се отгатне възрастта им, но и момичето не е в по-добро състояние. Холмс ни чака на станцията на сестрите. Надига се да поздрави децата, но след като ги вижда, гигантското й кафе се изплъзва от вцепенените й пръсти и се разплисква по пода.
— Надрусани ли са? — съска тя.
Едното момченце трепери — не толкова гърч, колкото тремор с цяло тяло — и скърца със зъби, докато мята глава насам-натам. Щипе и къса кожата около ноктите си, оставя големи кървави петна под дланите си и изобщо не спира да говори, думите се леят от устата му неконтролируемо и недооформени. Близнакът му мълчи, но зениците му са толкова разширени, че най-вероятно не вижда нищо. Кожата му лъщи от пот. Все се опитва да преглътне, но всеки път сухото му гърло изхъхря и се задръства, и той опитва пак. А сестра им…
Сестра им пищи и спира само колкото да си поеме поредния накъсан дъх, а ръцете й са вързани за количката — предполагам, за да не може да си издере раменете. Тя е в пълна истерия, с разширени зеници и нефокусиран поглед.
— Дали са им метамфетамин — казвам задавено. — И то много, за да се постигне такъв ефект!
Сестрите се втурват ожесточено, главната сестра сипе инструкции и изпраща едната да тича за лекари.
— Според теб колко трябва да е било, за да се стигне дотук? — пита Холмс.
— Родителите им сигурно го готвят… — Исусе, ръцете ми треперят. Виждала съм дрогирани деца и преди, но никога до такава степен. Обикновено, когато някой дрогира дете, то е за да го успокои, не за да го превъзбуди. — Някой стигнал ли е до родителите вече?
— Най-близката пожарна — отвръща мрачно тя.
— Къщата им гори?
Едисън ругае под носа си.
— Кухните за метамфетамин гърмят доста често, но бих предположил, че тук е замесен и подпалвач. Ако родителите са били вътре…
— Обяснява защо единствената кръв по децата е тази, която са си пуснали сами.
— Миньоне е на място, обадихме се на Симпкинс, тръгнала е с още няколко агенти, но момичето, Зоуи, не спираше да повтаря името ти. Можеш ли…
— Да.
Оставям Едисън и полицайката да попиват разлятото кафе и влизам зад завесата на момичето. Зоуи, представи я Холмс. Тя се бори със сестрите, докато я отвързват, кльощавите й ръце се въртят като крила на вятърна мелница. Продължава да пищи.
— Зоуи? Зоуи, чуваш ли ме?
Видимо е прекалено възбудена, за да ми отговори.
— Зоуи, казвам се Мерседес! Мерседес Рамирес.
Писъците спират, ако не друго, и момиченцето се втренчва в мен или поне се опитва, раменцата й се тресат от измъченото й, хрипливо дишане.
— Мер… мер… Мерседес! Мерседес. Мерседес ни закриля, така каза тя.
Главната сестра освобождава едната си ръка, за да ми посочи леглото. Аз послушно сядам там, слагам ръкавиците, които ми подхвърля, и когато прехвърлят Зоуи от количката, съм в идеалното положение да я хвана за ръцете — нежно, но достатъчно здраво, за да не се изскубне и да не може се чеше. По протежение на дългите, дълбоки драскотини по ръцете й вече са избили ярки обриви.
— Точно така, Зоуи — казвам топло, — сега си под моя закрила. В болница си, братята ти също са тук. Ще ти помогнем. Тук си в безопасност!