С тези думи се оттегля към колата, като май дори не забелязва, че Едисън й отваря вратата откъм пътника, за да сложи чантата й там. Стъпвам встрани на тревата около две секунди преди Шевон да натисне газта докрай и кажи-речи да ме сгази, докато дава на заден ход.
— Е, не мина толкова зле — отбелязва Едисън.
— Задник! — мърморя.
— Каквото кажеш, mija[6]. Хайде, взимай си нещата. Ще пиша на Вик.
Вътре в къщата ме придружава полицаят, който разпитваше Шевон. Странно е; няма абсолютно никакви следи, че човекът, който е оставил Рони, е правил опит да влезе у нас. Взимам един сак и го пълня с дрехи и дреболии от първа необходимост, слагам и една от книгите с логически задачи, които държа до леглото. Полицаят изсумтява глухо — застанал е на прага на спалнята.
Когато се обръщам, той просто сочи нагоре.
Добре, разбирам защо това му се струва странно в светлината на събитията от вечерта.
По протежение и на четирите стени на спалнята, на около петдесет сантиметра от тавана, минава дълга полица и тя е пълна от край до край с плюшени мечета. В ъглите висят малки мрежести хамачета, които позволяват да се виждат и големите, и малките играчки. Едно седи сам на нощното шкафче от моята страна на леглото — избеляло черно кадифено създание с голяма папийонка в червено и бяло. Фактът, че повечето мечета са от времето, след като съм станала твърде голяма, за да бъда в приемни семейства… е, няма как полицаят да го знае.
— Онова, което Рони държеше? Не е от моите — уверявам го аз.
— Сигурна ли сте?
— Да… — оглеждам мечетата по полицата и сверявам всяко със спомена за това кога и как съм се сдобила с него или кой ми го е дал. — Моите не липсват и не са разместени, няма и допълнителни.
— Ами аз…. Ще го съобщя на детектив Холмс.
Просто за всеки случай проверявам сейфа за оръжие, вграден в пода под леглото, но и двата ми лични пистолета са там, а мунициите са все още в касата в килера при обувките ми.
— Трябва да се преоблека, но знам, че няма да ме изпуснете от поглед. Има ли шанс да гледате в краката ми?
— Да, госпожо.
Преобличам се бързо, оставям роклята на леглото. При все късния час, обличам си нещо приемливо професионално — в случай че се наложи да ходя от къщата на Уилкинс направо в службата. Все още ни предстои проклетият семинар сутринта и не мисля, че си струва да усложнявам положението и с мъмрене, че съм с неподходящо облекло.
В кухнята се покатервам на плота до хладилника и бъркам в малкото шкафче над уредите, стържа с пръсти по стената му, докато не напипвам резервните ключове, залепени за дъската. Вик, Едисън, Стърлинг и Шевон имат собствени ключове, но ми се струваше добра идея да имам и допълнителен комплект. Скачам долу и ги подавам на полицая, за да види лака за нокти по тях, с който се различава кой за коя ключалка служи.
— Жълтият е за горното резе, зеленият е за долното, синият е за бравата. Оранжевият отключва стъклото над комарника отзад.
— Агенти и ченгета — кима той с разбиране за предпазните ми мерки. — Прозорците?
— Обикновени райбери, няма нужда от специално заключване..
Когато дадох на Шевон нейните ключове, тя получи паническа атака от броя на ключалките ми. Смята, че четири са прекалено много. В резултат на проведения разговор дори специално записахме на лепящо листче, че не ми е позволено да моля хазяина й да слага допълнително заключване и на нейната врата.
Полицаят заключва зад нас и се налага да застана неподвижно и да си поема дълбоко дъх заради клокоченето в червата ми. Това е моят дом — онова, което е само мое, и ето че ме гонят оттук заради нещо, което все още не мога да осмисля.
Едисън взима сака ми, понеже реакцията му на женското притеснение е джентълменска неловкост. Пропорциите на джентълменство спрямо неловкост варират според личността, която предизвиква реакцията. Той дори ми държи отворена вратата на колата, така че предприемам единствения разумен ход.
Плясвам го по тила — ударът е омекотен от тъмните му къдрици, които са започнали прекалено да бухват и да щръкват.
— Basta![7]
— Mantén la calma[8]! — отвръща той и ме оставя да затворя вратата сама.
Горкият Едисън. С изключение на Вик, той е обречен да прекара живота си, обкръжен от силни, опасни и мнителни жени — и няма как да се измъкне. Така и не успях да разбера какво е сторил, за да заслужи подобно кошмарно битие.
3
Сандра и Дениъл Уилкинс живеят от северната страна на Манасас в квартал на средната класа, може би малко поотминал разцвета си и започнал да овехтява. Къщите са построени по три възможни плана, боядисани всяка в свой цвят, но в една и съща гама, за да се придаде усещане за разнообразие, но всичко е започнало да се лющи и повечето коли са по-стари модели, често и с разноцветни калници, сменени било поради катастрофи или заради ръжда. Линейката, която подминаваме, си отива с изключени сирени и лампи, а микробусът на съдебния патолог в една от алеите е добра подсказка защо наоколо не витае особена атмосфера на забързаност. Къщата е обградена от две патрулки и небелязан седан, вероятно собственост на детектив Миньоне.