И все пак е някаква форма на защита за Брайдън и останалите деца.
Прия сръчква рамото ми на закуска, която ядем изтегнати из дневната, понеже сме прекалено много дори за рядко използваната трапезария.
— По кое време е литургията?
— Кое?
— Литургията — повтаря тя търпеливо. — От колко часа е?
Зяпам я глупаво, твърде смазана да разбера какво ме пита.
— Ще се почувстваш по-добре, ако отидеш на църква, Мерседес. Неделя е. От колко часа е литургията?
— Тя най-много харесва тази от девет и трийсет — казва й Едисън с пълна уста несдъвкан ябълков тарт.
— Хмм… — Прия си поглежда часовника и става от дивана. — Тогава трябва да се обличаме.
Тя рядко решава да поеме юздите, но когато го направи, много прилича на майка си — не може да й се устои. Преди да осъзная, че съм се раздвижила, дрехите ми вече са сменени и седя на задната седалка с чантичката за грим, Прия ми държи стабилно огледалцето, а Стърлинг е на предната седалка и Едисън ни кара на църква.
Странна групичка сме. Прия е практикуваща хиндуистка, ако това е правилното описание, но носи бинди ежедневно, а Стърлинг е еврейка въпреки дълбоката й и всеобхватна любов към бекона. Едисън е отгледан като католик, но вярата му не преживява отвличането на сестра му, неоткрита и досега. От време на време ме придружава на църква, обикновено по Коледа или когато преживявам труден момент, но спомените, така дълбоко залегнали в него по време на детството, го карат да се чувства неудобно в близост до Бога.
Ето ни обаче, настанени на един от задните редове, Прия и Стърлинг тайно следят другите за знак как да се държат, а Едисън се изчервява всеки път, когато става, сяда или коленичи по навик. Когато всички други се раздвижват, ред по ред, за причастие, Прия ме поглежда въпросително.
Поклащам глава.
— Не можеш да получиш причастие без изповед.
— А ти не можеш да се изповядваш заради работата си ли?
— Работата всъщност не е фактор, стига да не споделям поверителна информация — шепна аз. — По-скоро проблемът е в това, че не мога да получа изкупление за греховете, за които не се разкайвам искрено… — Тя все още изглежда объркана и ме принуждава да обясня с усмивка: — Не мисля, че Бог мрази обратните, но Църквата не ни харесва. Онова, което представлявам, и начинът, по който се чувствам, са грях, за който не се разкайвам.
— Ясно…
Тя умува над думите ми до края на службата. Прия не е отгледана в конкретна религия и се увлича по тях като външно лице, не просто по историите и образите, но и по правилата и ритуалите; общоприетите начини да се структурира всичко онова, в което е допустимо за хората да вярват.
Когато амвонът почти се изпразва след службата, Едисън кима към свещеника:
— Върви. Ще почакаме.
Прия накланя глава на една страна.
— Мислех, че тя не може…
— Изповедта не е същото като търсене на съвет… — просвещава я той.
Оставям го да обясни разликата на Прия и Стърлинг, а аз се измъквам от реда и тръгвам към олтара. Отец Брендън е само няколко години по-голям от мен и е готин тип. Половината момиченца и тийнейджърки си падат по него, понеже е безопасен, пък и уважава чувствата им, без да ги окуражава. Това е голямо подобрение спрямо отец Майкъл, който ми се зъбеше по време на проповед.
— Ах, Мерседес! — посреща ме отецът, усмихнат. Тъкмо връчва последните си регалии на чакащото го момченце. — Предполагам, че си била доста заета през последните няколко седмици.
Което е мил начин да ми посочи, че не съм ходила на литургия близо месец.
— Ами имаше…
Как, по дяволите, мога да му го опиша?
Отец Брендън кима, сяда на ръба на олтара и събира длани между коленете си.
— Служебни проблеми? Или лични?
— Да — отговарям лаконично и сядам до него.
Той се смее — топло и отпускащо — и си напомням да благодаря после на Едисън и Прия, защото ме доведоха.
— Всичко наред ли е с Шевон?
— Тя ме заряза.
— Съжалявам да го чуя.
— Не съм сигурна, че и аз. Съжалявам, така де.
Свещеникът слуша внимателно, докато старателно го осведомявам какво се случва — с децата и с Шевон, дори с баща ми. Никога не съм споделяла с отец Майкъл, понеже да си свещеник, не изключва възможността да си задник, но е лесно да се довериш на отец Брендън и това далеч не е първият път, когато някой случай ми задира в белезите.
— Наистина сериозна работа — казва той накрая. — Може би имаш чувството, че си обсадена отвред? Изгубена в гората?
Трепвам, но пък и той не използва случайно тази фраза.
— Тези деца… те са спасени от същински кошмари. Невъзможно е да не се признае, въпреки че се налага и е редно да се възмутим от използваните методи.