— И ти се чудиш какво би изпитвала, ако някой те беше „спасил“ по същия начин навремето.
— Когато хванем този човек, медийното покритие ще бъде страшна работа. Злодей, който спасява деца? Зрителите ще го глътнат като топъл хляб и дори ще питат за още! Така работата ни става много по-трудна за вършене. Освен това… — преглъщам и се мъча да се заставя да изрека думите. — Убиецът очевидно е ядосан на система, която не защитава тези деца, но как натикването им по-дълбоко в същата тази порочна система ще ги опази занапред?
— Онези, които прибягват до насилие, обикновено нямат други решения. Или пък са опитали и са се провалили, заради което смятат, че това е единственият останал им път.
— Нещо ги тласка.
— Нещо тласка и теб — напомня ми той. — Вероятно подтикът не е много по-различен.
— Точно от това се страхувам.
Той кима и си тананика в очакване да продължа. Това и правя.
— Който избира да постъпва по този начин, е способен да спре. Но човек, който смята, че това е призванието му…
— Човек, който не може да спре, трябва да бъде спрян. Сигурно е трудно да го направиш, ако не виждаш къде животите ви се разделят… — отецът замлъква замислено. — Агентът, който те е изнесъл от хижата — той навреди ли ти повече, отколкото да ти помогне?
— Не — отвръщам незабавно. — Той ме спаси.
— И ти си спасила други на свой ред. Какво се случва след това, не е по твоя вина, Мерседес. Работата ти изисква много от теб, но не чак толкова. Не се товари с повече, отколкото сърцето ти може да понесе!
Това ми се струва като край на разговора, нещо, над което да умувам, вместо да го приема небрежно. Благодаря на отец Брендън и се изправям да изтупам панталоните си.
— Мерседес? — той ми се усмихва тъжно, когато се обръщам да го погледна отново. Не е понечил да стане. — По повод баща ти?
Стягам се.
— Предай се в ръцете на Господа — казва той простичко. — Какво чувстваш към баща ти, е само твоя и изцяло твоя работа. Дали е редно да бъдеш съдена за това или не, решава Бог.
Имам много материал за мислене и съм смълчана, когато се присъединявам към останалите и тръгваме обратно към дома на Вик. Отбиваме се до моята къща, за да си взема малко дрехи, да проверя пощата и да говоря с Джейсън. Той поддържа моравата и ми показва и камерите, които е инсталирал на верандата и пощенската си кутия, също като моите.
— Не съм видял никого — казва ми със съжаление. — Проверявах.
— Благодаря ти, Джейсън. Виж, личният ми телефон предаде Богу дух, така че ще ти дам служебния номер, за всеки случай.
— Да ти призная, липсваш ми, хлапе!
— Да се надяваме, че случаят ще бъде разрешен бързо и ще мога да се прибера за постоянно.
След вечеря Стърлинг ме взема у тях. Каквато и подялба да са намислили с Едисън, продължава да важи с пълна сила. Вместо да оправя дивана обаче, тя нежно ме побутва към спалнята. Когато оказвам вяла съпротива, ме пита:
— Наистина ли ти се остава сама в момента?
Не.
Като знам как изглежда апартаментът й, спалнята изобщо не ме изненадва, цялата в черно и бяло и със синкаво розово в елегантно съчетание. На купчината възглавници до леглото седи голямо, светлокафяво мече в шушляче на ФБР. Вдигам го и натискам черния му бродиран нос.
— Прия ми го даде, когато получих искането за прехвърляне.
Разбира се, че е била Прия.
Включваме телефоните и прибираме оръжията. Преди да навием алармите, проверяваме за последно имейлите и съобщенията. Когато сме се преоблекли и сме се настанили под пухкавата завивка, на Стърлинг окото й дори не трепва, нищо че гушвам мечето и якенцето му шушка при всяко движение — също като истинските. Тя просто гаси лампата. През стените долавям шумове — съседите ходят насам-натам и разговарят, слушат музика или играят игри, или гледат телевизия. Не е дразнещо, просто фонов шум, успокоителен по свой си начин, също като равномерното дишане на Стърлинг до мен.
След това телефонът ми звъни.
— Минаха само два дни — шепне Стърлинг под съпровода на мелодията.
Претъркулвам се да взема телефона от нощното шкафче.
— Холмс е — казвам й и вдигам. — Какво се е случило?
— Единайсетгодишният Ноа Хакен току-що влезе в моя полицейски участък — докладва тя мрачно.
— Ранен ли е?
— Целият е в синини, но твърди, че не е бил малтретиран. Сега ще го водим в болницата.
— Ще дойда там.
Обаждането приключва, но сиянието на екранчето гасне по-бавно.
— Болницата? — пита Стърлинг и отмята одеялото, за да светне лампата.