— Значи му вярваш, така ли? Че не е бил жертва?
— Да, и това ще се окаже проблем.
— Че му вярваш?
— Че не е бил малтретиран.
— Извинявай, но не те разбрах. Предполага се да се радваме, когато децата не са малтретирани.
— Поне до момента смятаме, че „ангелът“ не е убивала невинни хора — казвам тихичко. Чакалнята не е претъпкана, но има няколко души и официалното ни облекло вече привлича погледите. Подхващам Стърлинг под ръка и я отвеждам навън, на безопасно разстояние от вратата, така че да не пречим на никого.
— Бащата на Мейсън, Пол Джефърс, евентуално. Не знаем дали е бил наясно какво е правила жена му. Вероятно не, но пък няма и да разберем, а не мисля, че убийцата е в състояние да прокара граница между неосведомен и съучастник.
— Добре…
— Зоуи и Кейлъб Джоунс умряха и тя ще го приеме за знак, че не ги е спасила достатъчно рано. Ще си припише вината и гневът й ще пламне още по-силно и по-безогледно. А когато се разчуе, че Ноа изобщо не е бил малтретиран и „спасителката“ е убила напълно невинна жена, която е обичала и подкрепяла сина си…
Стърлинг пребледнява на слабото осветление отвън.
— Сигурно децата в рисково положение в окръга са стотици. Няма как да знаем кого ще преследва. Няма как да ги предупредим… — Тя докосва тънката Звезда на Давид на гърлото си. — Мерседес…
— Знам. Уотс трябва да започне незабавно да рови за служителите в „Закрила на детето“. Трябва ни също и списък на децата, които съвпадат с критериите на убийцата. Всички, които са минали през службата в Манасас. Знам, че вероятно е дълъг списък, но ни трябва нещо, с което да работим. Времето ни изтича!
Пращам на Вик и Едисън съобщение, за да ги осведомя какво става, като се надявам, че ще проспят тревогата. В момента и бездруго не могат да направят нищо. При все това не е особено изненадващо, че малко след като отново влизаме вътре, Едисън се появява с кошничка за напитки.
— Взех ги от бензиностанция — заявява намусено, докато връчва чаша на Стърлинг. — Не посмях да се доверя на чая. Така че ти взех горещ шоколад.
Определено не е достатъчно буден да кара безопасно, как, по дяволите, се е добрал дотук?
Тъкмо си задавам този въпрос и го виждам да изхвърля празната чашка от четвъртото място в кошничката и да взима втора с концентрирано зло за себе си, така че ето ти ужасяващия отговор. Подава ми последната чаша — смес от горещ шоколад и кафе, понеже на бензиностанциите и двете са гадни, но смесени в едно, не са чак толкова зле. Нямам представа как става така.
— Ако тръгнем към службата, можем да продължим да обработваме досиетата ти — продължава Едисън, след като изслушва всички новини. — Може би ще я намерим…
— Говори с Холмс. Евентуално би искала да съм тук за разпита на Ноа, който Уотс ще проведе.
Когато се връща от скенера с добрата новина, че няма сътресение, Ноа спи дълбоко и е трудно да бъде събуден, травмата помага на бенадрила за изключването на съзнанието му. Вкарват го в стая в Педиатрията и той дори не помръдва при преместването в нормално легло. Поне са го измили преди скенера и са му сменили дрехите. Ние стоим на прага и надничаме вътре.
Холмс се усмихва леко на тази гледка, топло и май дори с лек копнеж.
— Колко далеч е от тук до Куантико?
— По това време на деня? Около половин час.
— Тогава тръгвайте. Уотс ще се обади да ви върне, ако иска да си тук за разпитите.
— Добре. Ще бъдем в службата, в рамките на обозримото бъдеще.
— Мерседес…
Обръщам се да я погледна по-внимателно:
— Мисля, че съм била в Бюрото прекалено дълго — започвам да се притеснявам, когато възрастни ми говорят на собствено име.
— Двамата с Миньоне сме партньори от пет години, а все още не съм убедена, че той знае как се казвам — съгласява се детектив Холмс. — Онова, което обясни на Ноа по повод въпроса „защо“… Беше добър отговор.
— От самото начало въпросът не ми излиза от главата — признавам. — Мисля, че онзи извод е част от него. Моята част. Не смятам обаче, че обхваща всичко.
— Ще открием и останалото, ако имаме късмет. Но засега това беше правилният отговор.
Съобщаваме на Кас, че излизаме и щом се озоваваме отвън, Едисън започва да си търси ключовете. Стърлинг пъха ръка в джоба му, изважда цялата връзка и ги прибира дълбоко в чантата си.
— Не, не! — скарва му се. — Няма да караш.
— Винаги карам аз.
— Този път не.
— Ама винаги карам аз!
— Сега обаче няма да караш!
Прехапвам устна, за да не се засмея. Предвидими като въртенето на земята…