Струват ми се толкова повече от десет!
Но оставям мълчанието да ни носи надолу по етажите. Тя си тръгна и аз я пуснах. Не съм сигурна дали в действителност имаме нещо повече за казване. Стигаме до нейния етаж и вратите се отварят с иззвъняване. Шевон преминава покрай мен с изпънати рамене и се спира на ръба. Завърта глава — съвсем леко, все едно се кани да ме погледне.
Но не го прави. Някой в коридора я вика по име и тя трепва, след това излиза от кабината, без да каже нито дума или поне да ме погледне. Вратите се затварят и оставам сама в асансьора.
Нямам час при Драконката, така че прекарвам няколко минути в чакане пред кабинета й, докато тя звучно напомня на друг агент точно как е поучила прякора си. Помощникът й изглежда колкото засрамен, толкова и горд. Предполагам, че ако си пазачът на портите на Дракона, не може да не си доволен, когато звярът изреве.
— Нередни отношения със свидетел — мърмори той и ми подхвърля неразопаковано плодово десертче. — Вероятно предстои дело. Тя не е доволна.
Няма майтап, а? Обаче въобще не ми влиза в работата, боже мили…
Агент със зачервено лице излиза с тежки стъпки, макар и олекнал с един брой значка и пистолет, а след още няколко минути помощникът надзърта в леговището на Драконката и обявява присъствието ми. Когато влизам, вместо поздрав агент Дърн пита:
— Искаш ли да съжалиш агент Симпкинс?
— Ако кажа, че вече я съжалявам?
— Преди две седмици й връчиха документи за развод. Бъдещият й бивш съпруг обяви като причина непреодолими различия, породени от постоянното поставяне на работата преди брака и семейството.
— Защо ми го казвате, госпожо?
— Понеже знам, че няма да споменеш на никого другиго извън екипа си, а заслужавате да знаете, че за политането й през ръба не сте виновни нито ти, нито екипът ви, нито случаят — обяснява ми Дърн без заобикалки. — Седни, моля те!
Сядам. Днес е облечена в светлолилаво, а тъканта е такава, че се увива и блещука привлекателно, и си мисля, че точно такава ще стане и Стърлинг — дама, която може да носи пастелни цветове и женствени дрешки, без това да отнема и грам от авторитета й. Стърлинг просто трябва да почака, докато спре да прилича на малолетна.
— Съобщиха ми, че не си ходила при никого от терапевтите ни.
— Поговорих със свещеника си. Сметнах, че ще ми бъде по-полезно.
— Как върви проучването на старите случаи?
Обяснявам на Дърн параметрите, които използваме, като не се срамувам да призная и за охлювената скорост на работа. Понеже голяма част от проучванията ни се основава на инстинкт и впечатления, не можем просто да го предадем на техническите анализатори в този им вид. Първо се налага да стесним търсенето.
Драконката вдига глава от страницата с бележките, написани със суперелфически краснопис, който вероятно само тя може да си разчете.
— Продължаваш да спиш в домовете на колегите си?
— Да, госпожо.
— Ако ще ти е по-удобно у дома…
— При цялото ми уважение, госпожо — прекъсвам я меко, — не се чувствам несигурна в дома си. Просто ми е по-добре при Едисън и Стърлинг. Там не съм така самотна.
Тя кима замислено и не се чувствам съвсем удобно под прицела на проницателните й тъмни очи.
— Ще продадеш ли къщата?
— Не знам. А и не планирам да мисля по въпроса, преди цялата тази история да приключи.
— Разбираемо е. Професионалното ти мнение, агент Рамирес: кога според теб тази личност ще нанесе нов удар?
Премислям внимателно всички фактори и променливи, които се блъскат в главата ми от часове, дори от дни. В крайна сметка всъщност има само един отговор.
— Два дни, ако сме късметлии. Твърде вероятно е и да е по-малко.
Имало едно време момиченце, което се страхувало да не се пречупи.
Или да не се пречупи още повече. Беше достатъчно честна пред себе си, за да признае, че е сломена от много дълго време. Част от проблемите успя да реши; върху други още работеше. Някои, знаеше го добре, никога нямаше да се излекуват. Дори ако тялото й някой ден изтриеше белезите, раните в душата й щяха да останат.
Болеше я — всеки път, когато си признаваше, че никога няма да бъде цяла.
Но си го призна, понеже известно количество болка й беше нужна, дори здравословна.
Когато се натъкваше на сломените си места — когато кошмарът се оказваше твърде жив или някой я докоснеше по начин, твърде наситен със спомени, когато я попиташе защо мрази да се снима, — тя си напомняше как вече отдавна не е онова малко момиченце.
Имаше си ново име, което татко й и приятелите му не бяха докосвали.