Вдигам папката на Глория да проверя в документите.
— Всичките.
Кас се оттласква от масата, вече с телефон в ръка.
— Бърнсайд — казва на излизане през вратата. — Обажда се Киърни; искам да знам кои досиета Глория Хес е преглеждала най-скоро. Провери и Дерик Лий, просто за всеки случай.
Чудя се дали има начин временно да привлечем за по-щателен одит администратор от „Закрила на детето“ от друг окръг. В крайна сметка Лий отговаря за чиновниците, сигурно знае логините им. Колкото и всички ние да сме настроени на вълна „тя“, той не е бил елиминиран като възможност.
Мобилният ми звъни, но с рингтон от тези за служителите на Бюрото, така че звъненето не предизвиква същия пристъп на страх като при последното обаждане.
— Агент Рамирес.
— Агент, търсим ви от рецепцията. Имате посетителка тук долу.
— Посетителка ли?
Стърлинг и Едисън поглеждат към мен, но аз свивам рамене.
— На картата й пише, че се казва Маргарита Рамирес.
— Cògeme.
Телефонът ми звъни с ново обаждане — свалям го от ухото си и виждам името на Холмс.
— Имам повикване за входящ случай; кажете й, че ще сляза, щом мога, и нека да не мърда от мястото си! — без да чакам отговор, вдигам на второто позвъняване. — Рамирес!
— Фармацевт в „Принц Уилям“ излязъл да изпуши цигара и открил дванайсетгодишната Ава Ливайн да спи на пейка. Тя има две мечета ангелчета.
— А кръв?
— Не.
— Забърсвам Уотс и Киърни и идваме! — наистина ми се ще да запратя проклетия телефон в стената; не носи добри новини. Приключвам обаждането, поемам си дълбоко дъх и обмислям вариантите. На партньорите си казвам: — Трябва да отида в Манасас. Момиче е намерено да спи пред болницата.
— Да спи? В смисъл, че е била упоена ли?
— Нямам представа. Ще съобщя на Вик.
— Ами посетителката ти?
— Също Вик… — преди да се съблазня да обясня — а за тази тема определено не разполагам с време, дори ако имах желание (а нямам) — грабвам чантата си и излизам от заседателната зала, като улавям Кас под ръка и я подкарвам заднешком. — Отиваме в Манасас. Трябва да предам нещо на Вик, за да го реши; ти вземи Уотс, става ли?
— Защо тръгваме… ама късна сутрин е, как така точно сега има жертва? Някой все е видял нещо.
— Ще обясня и на двете ви в колата! — завъртам я, за да я насоча в правилната посока, и я плясвам по дупето, за да й придам начална скорост.
И понеже сме приятелки от десет години, тя просто ми показва среден пръст и изприпква по стълбите да търси Уотс.
Вик е в кабинета си. Поздравява ме разсеяно за добро утро, свел глава, докато си води бележки за някакъв случай, но звукът от завъртането на ключа го кара да съсредоточи цялото си внимание върху мен.
— Мерседес? Какво се е случило?
— Две неща… — и му казвам малкото, което знам за най-новото дете, а той кима мрачно.
— А какво е второто? — пита, когато срещам затруднения да продължа.
Дишай дълбоко, Мерседес.
— Майка ми е на рецепцията.
Това го кара да остави химикалката и да се наведе напред в добре тапицирания си стол.
— Майка ти.
— Вероятно. Предполагам, че може да се окаже и някоя от братовчедките. Името е популярно в семейството. Но… да, вероятно е майка ми.
— Кога си я виждала за последен път?
— Издири приемния ми дом, когато бях на тринайсет. Тогава социалните ме прехвърлиха в друг град…
Деветнайсет години.
— И нямаш представа защо е дошла.
— Баща ми наскоро бе диагностициран с рак — казвам и при вдигнатата вежда на Вик допълвам: — На панкреаса.
— Ще ида да поговоря с нея. Искаш ли да я убедя да си отиде?
Инстинктите ми крещят „Да!“, но онази част от мен, която винаги, винаги ще се чувства виновна, макар да знае, че моите избори са само мои и са били правилни за мен, повтаря „Чакай!“.
Вик правилно разчита колебанието ми и заобикаля бюрото си, за да ме прегърне здраво.
— Ще проверя дали е наела хотел. Ако не, ще се погрижа да я настаня.
— Не в Манасас, моля те.
— Не в Мананас, обещавам!
Облягам глава на гърдите му — усещам шева на белега след операцията дори през плата на ризата и потника му. Този куршум промени живота на всички ни. Такова дребно нещо да има толкова голяма тежест. Когато Вик се отдръпва, приглажда няколко косъма беглеца, понеже косата ми винаги се бори с шнолите и конските опашки, а дланта му върху главата ми е топла. Накрая залепва целувка на челото ми.
— Върви нагледай момиченцето — тихичко ме отпраща той. — Аз ще настаня някъде майка ти да чака, когато си готова.