За двайсет и седем години не станах готова за такъв разговор. Няколко пъти опитвах, но тя винаги се отдръпваше. А сега…
Кимам и примигвам да прогоня сълзите, като до гроб ще се кълна, че са просто от изтощение и стрес, и отключвам вратата. Кас и Уотс чакат при асансьора. И двете поглеждат безразлично към Вик, който просто им се усмихва студено и не обяснява нищо.
Във фоайето я забелязвам веднага — седи сковано в кресло близо до рецепцията, с навита на ръката броеница, така че разпятието да се озове в основата на палеца й. Винаги съм си я представяла такава, каквато беше по време на детството ми — кой знае защо, никога не съм си мислила, че ще остарее. Разбира се, че е остаряла, та тя е на почти седемдесет. Но колкото и да се е променила, веднага я познавам и сърцето ми болезнено се разтуптява.
Вик застава редом с мен, между нас с майка ми, и при приближаването ни ме побутва да вървя с Кас и Уотс, а той се отделя да застане пред мама. Докато ние трите се отдалечаваме, го чувам да се обръща към нея:
— Госпожо Рамирес, казвам се Виктор Хановериан. Аз съм началник на звеното, част от което е екипът на дъщеря ви…
Кас ме поглежда притеснено.
— Няма да го обсъждам — прошепвам в отговор. — По времето, когато стигнем в Манасас, ще съм напълно съсредоточена върху Ава.
Уотс просто кима.
— Тук сме по какви ли не причини, Рамирес. Просто ми кажи, ако имаш нужда да споделиш.
И досега не знам как се казва такова нещо.
Имало едно време момиченце, което се страхувало от баща си.
Беше съвсем естествено — той я нараняваше тежко толкова дълго време. Но дори днес, след всички изминали години, той все още беше най-дълбоката й рана, най-ужасният й кошмар.
Не го беше виждала от делото насам — от онези случаи, когато се налагаше да присъства в съда. Седеше трепереща на реда зад прокурора, до нея — нейният адвокат, или пък горе на мястото на свидетеля, откъдето гледаше как татко й беснее… Толкова гневен беше! От малка знаеше, че трябва да се страхува, когато е толкова ядосан. Когато адвокатът за последен път я изведе от съдебната зала, тя погледна през рамо и видя тате да стои до неговата маса, с един от най-хубавите костюми, които преди носеше за работа, но я гледаше зверски, все едно вината за всичко беше нейна.
Мразеше я, помисли си тя, но вината не беше нейна. Поначало не беше.
През повечето време дори си вярваше.
Татко й беше в затвора, на правилното мястото, и каквито и незаличими белези да беше оставил върху нея, нямаше власт да й нанася нови рани. Тя беше в безопасност. Възстановяваше се. Беше добре. Отне й много време да постигне всичко това, но нейната жена ангел й обеща, че щеше да се оправи, и в крайна сметка точно така и стана. Оправи се.
После получи писмо от баща си.
Не разпозна почерка на плика, но на него бяха написани и двете й имена и страхът я удари като светкавица… Бяха минали години, откакто се беше плашила така внезапно. След това видя името в горния ляв ъгъл, заедно със затворническия номер и названието на институцията.
Отне й четири дни просто да отвори плика.
Други три, за да прочете самото писмо.
Започваше с:
„Мили мой прекрасен ангел“.
Искал да й се извини лично. Толкова много неща имал да й казва. Дали би му дошла на свиждане?
Тя не искаше да го прави.
Абсолютно против беше, но все пак… все пак…
Според нея и двамата не останаха изненадани, когато все пак отиде при тате. Той винаги бе упражнявал толкова голяма власт над нея…
Все още приличаше на нейния татко. По-стар, посивял… пo-мускулест. Тренирал с момчетата в двора, така й каза, бил в по-добра форма, отколкото когато бил на свобода. Тя била станала красавица, така й казал, но му липсвала рижата й коса. Изглеждала толкова съвършена като червенокоса! В очите му блестеше искрица — такава, която скованите й мускули и превити рамене си спомниха дори преди ума й.
Бил се оженил отново, каза й, за жена, която искала да го спаси.
Двамата очаквали бебе, така й каза, щяло да се роди през август и адвокатът му смятал, че има шанс, предвид колко е претъпкан затворът, това да го направи достатъчно симпатичен, за да го освободят. Каза й, че от присъдата са останали години — дори десетилетия, — но адвокатът смятал, че ако имат късмет, може да го измъкне само след няколко.
Момиченце било, каза й, ухилен. Ще я кръстим на теб, така й каза — ще си имам пак свое момиченце, все едно никога не си ми бягала. Ще обичам своето малко момиченце, така й каза и смехът му кънтеше чак в костите й, докато бягаше оттам.