Така че момченцето с потъналата в мрак душа и твърде искрени очи щеше да бъде наранявано отново и отново, до безкрай.
Рони Уилкинс имаше нужда от ангел.
25
— Деветнайсет години, Мерседес, и само това ли имаш да ми кажеш? — на лицето на мама се изписва все тъй познатото раздразнение и тя отваря вратата изцяло. — Влизай вътре.
— Не. Не съм дошла да говорим. Трябва да се прибереш — или върви където искаш, стига да не идваш на работното ми място.
— Не съм те възпитавала да се отнасяш грубо с майка си!
— Не, възпитала си ме да ме малтретира баща ми.
Отворената й длан изплющява върху бузата ми и тя остава да се взира ужасена в ръката си, понеже това е по-лесно, отколкото да гледа белязаното ми лице.
— Есперанца ми каза за диагнозата на татко — продължавам след малко. — Разказа ми и какво точно искате да постигнете всички вие. Да го върнете у дома, за да може да умре сред семейството. Но той още не е мъртъв и ако дори за миг ти е хрумнало, че някога ще помогна да го пуснат сред деца…
— Не е наранил никого другиго!
— Достатъчно е, че е наранил мен. Не мога да те спра да пуснете молба, но няма да се подпиша на нея. Нито като жертва, нито като агент. И ще пиша на съдията с възражения срещу молбата.
— Това не е разговор, който се води в коридора — кърши пръсти мама.
— Не водим разговор, Мамà! Просто ти казвам какво няма да направя.
Косата й е почти посребрена изцяло, но все още е гъста и здрава, сплетена и навита на стегнат кок в основата на тила й, отделни тънки кичурчета се къдрят встрани от главата, сякаш възразяват срещу строгата прическа. Лицето й е насечено от бръчки, тъмнокафявите й очи са същите, каквито ги помня. Хем е мама, хем не е. Дори дрехите й са почти същите, бродирана бяла блуза и дълга, многопластова и цветна пола, единственото, което си купуваше с радост, понеже Рарà се беше влюбил в нея, когато е носила такава пола, така ни разказваше. Деколтето май е по-скромно отпреди, раменете й — по-месести под бухналата яка, но… все пак са минали десетилетия.
— Прибирай се у дома, Мамà! — въпреки всичко го казвам нежно. Почти мило. — Прибери се при всички останали и приеми факта, че си изгубила най-малката си дъщеря много отдавна.
— Но аз не съм те губила! — настоява майка ми и по обветрените й бузи се стичат сълзи. — Стоиш точно пред мен, по-упорита от всякога.
— Изгуби ме в минутата, когато ти казах какво прави Рарà, а ти отвърна, че трябва да се държа като добра дъщеря.
— Той ти беше Рарà — отвръща тя безпомощно. — Беше…
Дълбоко в себе си осъзнавам колко е странно, че с майка ми говорим на английски. Английският беше език за училище, за работа и за задачи. У дома говорехме само испански, освен ако по-големите деца не си пишеха домашните. Целият квартал — съвсем буквално целият — беше населен от рода ни, съседите ни се падаха братовчеди и втори братовчеди, лели и чичовци, дядовци и баби и почти прабаби, след съзряване роднините се женеха и се местеха в къщи на същата улица или зад ъгъла. Освен ако не ставаше дума за домашни, човек не можеше да чуе английски, докато не излезе от квартала и не подмине магазинчетата. И дори тогава беше по-вероятно да те обгражда испански, докато не навлезеш по-навътре в града.
Обхващам лицето на мама с длани, навеждам се и я целувам по челото. Когато Вик ме целува, той ми оказва подкрепа. Аз обаче се сбогувам с нея.
— Върви си у дома! Дъщеря ти е изгубена за теб и няма да се върне вкъщи. Намерила си е по-добро семейство!
— Този човек, онзи агент… — плюе майка ми — той те отвлече!
— Той ме спаси. Веднъж от хижата и веднъж — от теб. Сбогом, Мамà!
Обръщам се и си тръгвам. Наясно съм, че дълбоко в мен се крие ридаещо момиченце, наранено дете, което не разбира защо родителите й са сторили подобно нещо и защо никой не се смущава от него. Бъди търпелива, казвам на това момиченце, ще стане още по-зле, но после всичко ще си дойде на мястото.
Когато се качвам в колата, Стърлинг мълчи, не пита как е минало. Просто пали двигателя, включва се в движението и тръгва към Манасас и дома ми.
Дом.
— Нека спрем при къщата ми — моля, щом стигаме до магистралата. — Имам да свърша нещо.
— Разбира се! — тя ме следи с ъгълчето на окото си, съсредоточена предимно върху пътя. — Кас се обади. Не са открили нищо подозрително в дома на Глория засега.