Но в момента на сблъсъка Изкупителите като един отстъпиха няколко метра назад, нарушавайки прицела на противника. И отново веригата на Матераците се разтресе — едни продължаваха, други спираха; мощта на атаката пак се изгуби в безредни тласъци.
Ала сега, въпреки безредното настъпление, Матераците знаеха със сигурност, че трябва да победят — бяха бронирани, бяха най-добрите в света и най-сетне влизаха в ръкопашна схватка при съотношение петима срещу един. Убедени в победата, те напредваха. Заедно с човешките викове и писъци из въздуха се разнесе дрънчене на копия и тежко дишане на атакуващи Матераци — още по-плътно притиснати, на места по двайсетина един зад друг; всички натискаха и се блъскаха да стигнат там, където е доблестното сражение. Но само първата редица можеше да се бие — във всеки момент по-малко от хиляда души можеха да нанесат удар. По-малобройните Изкупители имаха пространство да се отдръпват извън обсега на противника, макар и само на няколко метра. Неспособни да напредват, най-предните Матераци попадаха под натиска на следващата редица, и още по-лошо — на десетките отзад и по средата, които нямаха начин да разберат какво става и продължаваха да напират. Натискът се засилваше от човек на човек. Под ударите на Изкупителите онези отпред се опитваха да отскачат назад или настрани, ала нямаха място. После неудържимият напор отзад ги тласна върху копията и под ударите на чуковете; други, неспособни да устоят на крака в навалицата и хлъзгавата кал, блъскани отзад, падаха и поваляха човека до себе си, и още един, и още един. Бързайки да се вкопчат в противника, средните редици се опитваха да прекрачат над падналите. Но искат или не, натискът на онези отзад, които нищо не виждаха, ги принуждаваше да стъпват върху събратята си — мнозина падаха на свой ред, стъпвайки по гърчещите се и крещящи тела. Каква полза от броня, щом нямаш място за движение? Тя само пречеше, докато опитваха да се изправят или да се изкатерят по купищата тела. А отпред продължаваха да ги покосяват с мечове и чукове.
Изкупителите също падаха, но те лесно можеха да се изправят или да бъдат издърпани. След три-четири минути отпред се издигнаха стени от паднали Матераци, които закриляха Изкупителите и възпрепятстваха атаката — а отзад продължаваше натискът на тълпата, тъй гъста, че никой не виждаше какво става отпред. Задните си мислеха, че всяко рухване на предните редици означава напредък и това ги насърчаваше да натискат още по-силно. Малцина Матераци в купчините тела бяха мъртви или сериозно ранени, но в блъсканицата и калта се брояха на пръсти онези, които успяваха да се надигнат, след като паднеха на земята. Паднеше ли отгоре втори, движението ставаше почти невъзможно. Трети — и човек вече беше безсилен като дете. Представете си яростта и страха — след години обучение, битки и рани да те смачкат до смърт или да лежиш в калта, очаквайки някой селяк с чук да ти смаже гърдите или да те намушка в окото. Какъв ужас, каква безпомощност. И през цялото време страховитият напор отзад на двайсет редици Матераци, убедени в победата и бързащи да дадат своя принос преди битката да е свършила. Пратеници, дотичали за новини в тила на сражението, не виждаха катастрофата отпред, не знаеха, че битката е вече загубена; пращаха вести, че победата ще дойде всеки момент и викаха подкрепления.
В Бялата шатра пристигаха противоречиви вести от Силбъри Хил, където наблюдателите ясно виждаха хаоса. Но дори там, само момчетата и ИдрисПюк разбираха какво бедствие се разиграва пред очите им. Объркани и неуверени, те не намираха смелост да посъветват Матераците да отстъпят. Това бе немислимо, навярно грешаха. Затова пращаха тревожни известия, но ги смекчаваха със съмнения и уговорки. Нарсис получаваше от фронта молби да прати подкрепления за окончателната победа, а от Силбъри Хил идваха неясни послания — все още не смееха да признаят, че битката вече е загубена. Въпреки здравия разум, Нарсис бе хвърлил почти цялата си войска в един-единствен удар срещу болния, слаб и малоброен противник, влязъл в бой с най-великата армия на света, която не бе губила сражение от двайсет години. Поражението изглеждаше немислимо. И затова въпреки цялата си тревога за донесенията от Силбъри Хил, полевият генерал бързо нареди резервите да преминат в атака.