— Остави я на мира — каза Кейл.
— Ти гледай себе си, мой човек. Сигурен съм, че тя ще се справи.
После Кейл се втурна почти тичешком по стръмния склон. След трийсет секунди беше на бойното поле. Пред него резервите вече навлизаха в жалките останки от първата атака — още осем хиляди души натъпкани там, където нямаше място и за половината. Изкупителите се прокрадваха по фланговете и блокираха новодошлите — подкрепленията просто им предлагаха нови безпомощни жертви, които можеха да унищожат без да бързат.
От блъсканицата тук-там гъстите войнишки вериги се разкъсваха, а грамадните купчини трупове, на места достигащи три метра височина караха човешкия поток да се вихри край тях като прибой около скали. Кейл побягна и след две минути навлезе в задните редици на Матераците. За разлика от погледа откъм хълма, тук нямаше ни най-малка представа какво става наоколо. Някои от войниците отстъпваха неуверено; други бързаха напред. Само Кейл знаеше, че отпред и отстрани бушува жестоко клане. Тук дори нямаше много шум, само групи войници вървяха напред, сменяха посоката, когато видеха пролука след поредното рухване на фронта; втурваха се натам, убедени, че са пробили още една отбранителна линия на Изкупителите. Тъй хиляди мъже бавно вървяха към страховита смърт, като се надяваха да не пропуснат сражението.
Кейл изтича покрай последните редици, озъртайки се за Саймън — безнадеждна задача, както бе казал Клайст. Но ако горе на хълма се бе залъгвал с фалшиви надежди, сега изпитваше само отчаяние. Дори Саймън да не бе мъртъв, никога нямаше да го намери. Само щеше да загине тук или да се завърне с провал при Арбел. Тя можеше и да приеме, че не е имало какво да стори — но той не искаше това. Не искаше да загуби от нейното обожание.
После вече си имаше други грижи. Отстрани на редицата Матераци изникнаха двайсетина Изкупители. На групи по трима те нападнаха войниците, опитващи да стигнат до схватката. Един ги препъваше с дълга кука, втори удряше с чук, а трети мушкаше нож под мишницата или в процепа на шлема. После се нахвърлиха на по-предните. Сред навалицата и калта доблестните войници, които биха били непобедими навсякъде другаде, падаха с размахани ръце в тресавището и ставаха безпомощни като пеленачета.
Група Изкупители забеляза Кейл и се опита да го обгради от три страни. Стрела от лък се заби в окото на левия, арбалетна стрела повали десния. Първият рухна безмълвно, вторият с крясъци, драскайки с пръсти гърдите си. Третият все още гледаше смаяно, когато Кейл замахна и преряза гърлото му до гръбнака. Онзи се сгърчи в калта до лорда на Шестте графства, когото бе убил преди секунди. После Кейл влезе във втора схватка, блъсна настрани ръката на нападателя, заби чело в лицето на Изкупителя и умело го прободе в сърцето. Онзи с куката падна, ударен от арбалетна стрела, а другият с чука бе пронизан в ръката. Но късметът го споходи само за две секунди, защото Кейл се подхлъзна в калта, замахна неточно и го улучи в корема. Човекът се свлече с крясък и остана в агония часове наред. После нова вълна пехотинци отблъсна останалите Изкупители. Кейл стоеше облян в кръв, без да знае накъде да тръгне. Цялото му бойно изкуство не струваше нищо сред навалицата и хаоса — сега беше само обикновено момче в тълпа от умиращи мъже.
И тогава, точно когато се канеше да тръгне назад, дойде ново рухване — най-голямото досега. Отпред се разтвори проход, достигащ шейсет редици напред, чак до челната линия. За момент той се поколеба. Знаеше, че това е врата към самия ад. Но страхът да се опозори в очите на любимата си го тласна в разширяващия се проход и тъй като можеше да тича по-бързо от бронираните мъже наоколо, той се добра само на три-четири метра от схватката. Но там го посрещна само непреодолима стена от мъртви и умиращи Матераци. Никой от хората пред него нямаше рана, те просто се бяха струпали един върху друг и лежаха, премазани от тежестта на телата и напора на прииждащите. За няколко секунди нямаше нищо друго освен купища трупове и странни, глухи стенания. Шлемовете на някои бяха паднали. Други — притиснати, но със свободни ръце — ги бяха свалили сами в отчаяна борба за въздух. Сега лицата им бяха лилави, почти черни — стенеха и хъркаха в ужасяващи усилия да напълнят дробовете си — но нищо не можеше да проникне в ужасяващо сплесканите им гърди. Той виждаше как дъхът спира и устата зяпва като на уловена риба. Неколцина го умоляваха с ужасен шепот: „Помощ! Помощ!“. Опита се да издърпа двама-трима, но те сякаш бяха зазидани в бетонните стени на Светилището. Той се завъртя и огледа купищата мъртви и умиращи около себе си.