Кейл вървеше през огромната столова с дървен поднос в ръцете — лявата беше превързана с парче мръсно платно, изхвърлено от чистачите. Бе закъснял за втората смяна, но не много — иначе го заплашваше бой и прогонване. Отправи се към дългата маса в края на залата, където се хранеше винаги. Спря зад едно друго момче, приблизително със същия ръст и на същата възраст, но тъй увлечено в яденето, че изобщо не забеляза приближаването му. Другите около масата обаче надигнаха глави и това го накара да се озърне.
— Извинявай, Кейл — каза момчето, после набързо налапа последните залци, стана и се отдалечи с подноса.
Кейл седна и огледа вечерята си: жалко подобие на наденичка, полято с рядък сос от някакъв неизвестен кореноплод, превърнат след дълго варене в бледожълтеникава пихтия. В паничката отстрани имаше каша — лепкава, студена и сива като застарял кишав сняг. Макар и прегладнял, за момент той не намери сили да посегне към храната. После някой се тръшна на пейката до него. Без да го поглежда, Кейл започна да се храни. Само едва потрепващите ъгълчетата на устните му подсказваха каква гадост преглъща.
Момчето до него заговори тъй тихо, че единствено Кейл го чуваше. Не беше разумно да те спипат да бъбриш на масата.
— Намерих нещо — каза момчето и вълнението му си личеше ясно въпреки едва доловимия глас.
— Браво на теб — отговори безстрастно Кейл.
— Нещо чудесно.
Този път Кейл изобщо не реагира и изцяло се посвети на задачата да преглътне кашата без да повърне. Момчето помълча.
— Храна. Храна, която става за ядене.
Кейл надигна глава съвсем лекичко, но момчето до него разбра, че е спечелило.
— Защо да ти вярвам?
— Хенри Мъглата беше с мен. Ще те чакаме в седем зад Обесения Изкупител.
След тези думи момчето стана и се отдалечи. Кейл вдигна глава и по лицето му се изписа странен копнеж, тъй различен от обичайната му студена маска, че момчето отсреща се втренчи в него.
— Няма ли да го ядеш това? — попита то и в очите му грейна надежда, сякаш гранясалата наденичка и восъчно-сивата каша обещаваха невъобразимо блаженство.
Вместо да отговори или да го погледне, Кейл продължи да се храни, полагайки усилия да преглъща без да му призлее. Когато свърши, отнесе дървения поднос до миялната, почисти го над паницата с пясък и го остави на рафта. Тръгна към изхода, охраняван от един Изкупител, седнал на грамаден висок стол, откъдето можеше да наблюдава столовата. Кейл коленичи пред статуята на Обесения Изкупител, удари се трикратно в гърдите и промърмори „Грешен съм, грешен съм, грешен съм“, без изобщо да вниква в думите.
Навън беше тъмно и падаше вечерна мъгла. Добре; така Кейл по-лесно щеше да се промъкне незабелязан от плочника към храстите зад голямата статуя.
Когато достигна целта си, вече не се виждаше нищо на повече от пет метра. Той слезе от плочника върху чакъла пред статуята.
Това бе най-голямата от всички свещени бесилки в Светилището, а те наброяваха стотици, някои не по-дълги от една-две педи, заковани по стените, вградени в ниши, сложени за украса върху съдовете със свещена пепел в края на всеки коридор или закачени над всяка врата. Бяха тъй често срещани и споменавани, че образът им отдавна бе загубил всякакъв смисъл. Никой освен новаците не забелязваше какво представляват в действителност: изображение на обесен мъж с примка около шията, белези по цялото тяло от мъченията преди екзекуцията и изпочупени крака, провиснали под неестествен ъгъл под него. Свещените бесилки на Обесения Изкупител, създадени при основаването на Светилището преди хиляда години, бяха грубовати и издаваха склонност към неприкрит реализъм — въпреки липсата на ваятелски умения се усещаше смъртният ужас в очите и лицето, тялото се гърчеше в агония, а езикът висеше от устата. Ужасна смърт, казваха древните майстори. С годините статуите ставаха по-изящни, ала и някак по-блудкави. Голямата статуя с нейната грамадна бесилка, дебелото въже и провисналата шестметрова фигура на спасителя беше едва на трийсет години — мехурите по гърба му се виждаха ясно, но изглеждаха чистички и безкръвни. Вместо мъчително смазани, краката му бяха извити в изящна поза, сякаш страдаше само от леко схващане. Но най-странно бе лицето — вместо болката от задушаването то изразяваше безпределна святост, сякаш в гърлото на мъченика имаше заседнала костица и той се мъчеше да я изкара със сдържана кашлица.