— Няма. Чак дотам няма да стигнат.
— Лорд-Боеца ми каза, че Лордът на Дисциплината си търсел повод да обеси някого за назидание. Вече били минали пет години от последната екзекуция.
— Чак дотам няма да стигнат — повтори потресено Хенри Мъглата.
— Като нищо ще стигнат. Та това е врата, за Бога. Ти имаш ключ. — Кейл се обърна към Клайст. — Ти ме излъга. Нямаш представа какво има вътре. Сигурно е задънен коридор, без нищо, което си струва да се открадне или дори да се види. — Той пак погледна другото момче. — Не си заслужава риска, Хенри, но шията си е твоя. Аз изчезвам.
В този момент откъм плочника долетя гневен и нетърпелив глас:
— Кой е там? Какъв беше този шум?
После чуха как някой стъпва върху чакъла пред Обесения Изкупител.
2.
Смъртният ужас е нищо в сравнение с онова, което изпитаха Клайст и Хенри, когато чуха този звук и осъзнаха какво ги чака за глупостта им — огромна безмълвна тълпа, сбрана в утринния сумрак, писъците им, докато ги мъкнат към бесилката, страшният миг на изчакване, докато свърши литургията, а сетне въжето, което ги дръпва нагоре и телата им, ритащи в предсмъртна агония.
Но Кейл вече бе пристъпил до вратата, с безмълвен изблик на енергия я повдигна от ръждивите панти и натисна. Тя се открехна почти безшумно. Той сграбчи двете вцепенени момчета за раменете и ги тласна през отвора. После се провря подир тях и с още едно мощно усилие затвори вратата — отново почти безшумно.
— Излизай! Веднага — мъжкият глас бе приглушен, но се чуваше достатъчно ясно.
— Дай ми ключа — каза Кейл.
Клайст му го подаде. Кейл се завъртя към вратата и напипа ключалката. После спря. Не знаеше как се използва ключ.
— Клайст! Ти! — прошепна той.
Клайст откри пипнешком ключалката и пъхна вътре тежкия ключ.
— Тихо — каза Кейл.
С трепереща ръка, която знаеше, че успехът е въпрос на живот и смърт, Клайст завъртя ключа.
Стори им се, че щракването прокънтя като удар с чук по железен казан.
— Идвай веднага! — настоя приглушеният глас. Но Кейл долови нотка на неувереност. Който и да стоеше навън в мъглата, не беше сигурен какво точно е чул.
Зачакаха. В тишината звучеше само тихичкото им, боязливо дишане. После смътно дочуха хрущенето на чакъл, когато човекът се извърна. Звукът бързо заглъхна.
— Отива да викне Назидателите.
— Може би не — каза Кейл. — Мисля, че беше Лордът на Благата. Той е мързелив дебелак и не беше сигурен какво е чул. Можеше да претърси храстите, но не си направи труда. Няма да посмее да викне Назидателите с кучетата, щом дори не надникна зад храстите, за да не си натовари сланинестото туловище.
— Ако се върне утре по светло, ще намери вратата — каза Хенри Мъглата. — Дори да избягаме сега, ще ни погнат утре.
— Ще погнат някого и със сигурност ще го спипат, независимо дали е виновен или не. Нищо не ни свързва с това място. Някой ще си изпати здравата, но няма причина да бъдем ние.
— Ами ако е отишъл да търси помощ? — обади се Клайст.
— Отключвай вратата и да изчезваме.
Клайст протегна ръце към вратата и пипнешком спусна длани към ключа, стърчащ от ключалката. Опита се да го завърти, но той не помръдна. Опита пак. Нищо. Тогава завъртя с все сила. Раздаде се пукот.
— Какво беше това? — попита Хенри Мъглата.
— Ключът — каза Клайст. — Строши се в ключалката.
— Какво? — ахна Кейл.
— Строши се. Не можем да излезем. Не и оттук.
— Господи! — възкликна Кейл. — Малоумник такъв. Ако можех да те видя, щях да ти извия врата.
— Може да има друг изход.
— И как ще го намерим в тая непрогледна тъмница? — горчиво попита Кейл.
— Имам светлина — каза Клайст. — Помислих си, че може да ни потрябва.
В тишината се чу как Клайст ровичка из расото си, изпуска нещо, намира го и пак рови. После блеснаха искри — беше щракнал огниво над малко сух мъх. Надигна се пламъче и в светлината му видяха Клайст да поднася към него фитила на малък фенер със свещ. След миг той сложи стъкленото капаче и тримата за пръв път можеха да се огледат наоколо.
Всъщност нямаше кой знае какво за виждане в мъждивата светлина на жълтата лоена свещ, но щом се озърнаха, момчетата веднага разбраха, че не са в стая, а в преграден коридор.
Кейл пое фенера от Клайст и огледа вратата.
— Мазилката не е чак толкова стара — най-много отпреди няколко години.
Нещо изтрополя в ъгъла и тримата си помислиха едно и също: плъхове.