Религията забраняваше на момчетата да ядат плъхове, но поне това табу имаше разумни основания — тия зверчета си бяха жива зараза. Все пак месото им се смяташе за деликатес. Разбира се, не всеки можеше да е плъхокасапин. Умението се ценеше много високо и се предаваше от майстор на чирак само срещу изобилни ласкателства и взаимни услуги. Плъхокасапите бяха потайни и взимаха половината месо като възнаграждение — от време на време тая цена караше някои ловци на плъхове да опитват да се справят и без тях, но катастрофалните последици насърчаваха другите да плащат охотно. Клайст беше опитен плъхокасапин.
— Нямаме време — каза Кейл, като разбра какво си е наумил Клайст. — А и светлината не е добра.
— Мога да одера плъх и на тъмно — отвърна Клайст. — Кой знае колко време ще киснем тук?
Той вдигна полата на расото си и измъкна камъче от тайния джоб в подгъва. Прицели се внимателно, после замахна в полумрака. От ъгъла долетя противен писък и шумолене. Клайст взе фенера от Кейл и пристъпи по посока на звука. Бръкна в джоба си, много внимателно разгъна парче платно и хвана с него зверчето. С рязък замах му прекърши врата и го прибра в същия джоб.
— Ще довърша по-късно.
— Това е коридор — каза Кейл. — Някога трябва да е водил нанякъде, може би все още води.
Като носител на светлината Клайст тръгна пръв.
След по-малко от минута надеждите на Кейл повехнаха. Коридорът стана толкова тесен и нисък, че можеха да продължат само приведени. Нямаше никаква следа от врати, дори и зазидани.
— Това не е коридор — каза най-сетне Кейл все тъй тихо. — Прилича по-скоро на тунел.
Повече от половин час вървяха сравнително бързо въпреки тъмнината, защото подът беше почти съвсем гладък и нямаше купчини пръст или паднали камъни.
По някое време Кейл попита:
— Защо ми казахте, че има храна, след като изобщо не сте стъпвали тук?
— Много просто — каза Хенри Мъглата. — Иначе нямаше да дойдеш, нали?
— И добре щях да сторя. Ти ми обеща храна, Клайст, а аз бях толкова тъп да ти се доверя.
— Аз пък си мислех, че се славиш със своята недоверчивост — отвърна Клайст. — Освен това имаме плъх. Значи не съм излъгал. Така или иначе, има храна.
— Откъде знаеш? — обади се Хенри и по гласа му можеше да се разбере колко е гладен.
— Плъховете са много. А те трябва да ядат. Значи намират храна отнякъде.
Клайст рязко спря.
— Какво има? — попита Хенри.
Клайст протегна фенера напред. Пред тях имаше гладка стена. Без врата.
— Може да е зад мазилката — каза Клайст.
Кейл опипа стената с длан, после почука с юмрук.
— Не е мазилка, а оризово брашно и бетон. Като другите стени.
Нямаше начин да пробият това.
— Ще трябва да се върнем. Може да сме пропуснали някоя врата в стената на тунела. Не гледахме много внимателно.
— Не ми се вярва — каза Кейл. — И освен това… още колко ще гори тоя фенер?
Клайст погледна лоената свещ.
— Двайсет минути.
— Какво да правим? — попита Хенри Мъглата.
— Да изгасим свещта и да помислим — каза Кейл.
— Добра идея — кимна Клайст.
— Радвам се, че я одобри — промърмори Кейл и седна на пода.
Клайст също седна, вдигна стъклото и загаси пламъчето с два пръста.
Тримата седяха в тъмнината, усещайки мириса на животинска мазнина откъм свещта. За тях вонята на изгоряла гранясала лой напомняше само едно — храна.
След пет минути Хенри Мъглата заговори:
— Аз просто… — Той не довърши. Другите двама чакаха. — Това е единият край на тунела… — Той пак млъкна. — Но има разни начини да се влезе в тунел… — Гласът му заглъхна. — Просто ми мина такава мисъл.
— Мисъл ли? — сряза го Кейл. — Недей да се ласкаеш.
Хенри не отговори, но Кейл стана на крака.
— Запали свещта.
Клайст доста се позабави с огнивото и мъха, но накрая отново можеха да виждат. Кейл клекна.
— Дай фенера на Хенри и се качи на раменете ми.
Клайст подаде фенера, после се изкатери върху гърба на Кейл и преметна крака около врата му. Кейл изпъшка и го вдигна нагоре.
— Вземи фенера.
Клайст се подчини.
— Сега огледай тавана.
Клайст вдигна фенера, без изобщо да има представа какво търси.
— Да! — извика той.
— Тихо, по дяволите!
— Там има капак — прошепна радостно Клайст.