Тогава усетих, че сърцето ми поукрепна, а мозъкът ми се избистри. Преди това се бях чувствувал раздробен на късчета, разнебитен. Сега, макар и уморен от бавното пътуване, чувствувах, че ми е останала известна непокътната сила. Вероятно силата на навика, защото тук най-после бях на познато място, в град, където бях живял и работил повече от една година. Познавах улиците, кулите, мрачните дворове, пътеки и фасади на двореца. Знаех мисията си тук. Затова за пръв път осъзнах ясно, че сега, когато приятелят ми е мъртъв, трябва да постигна това, за което той бе умрял. Трябва да положа ключовия камък на арката.
На дворцовите порти ми съобщиха, че имат нареждане да ме заведат в една от приемните между стените на самия палат. Това беше Жилището в кръглата кула, което показваше, че се радвам на висок шифгретор в двореца: не толкова благоразположението на краля, колкото признаването на и без това вече високото ми положение. Обикновено тук се настаняват посланици на приятелски държави. Това беше добър знак. За да стигнем дотам обаче, трябваше да минем покрай Червената ъглова сграда и аз погледнах през тясната сводеста врата голото дърво над басейна, посивяло от сняг, и къщата, която все още стоеше пуста.
При входа на Кръглата кула ме посрещна един човек в бял хиб и пурпурна риза, със сребърна верижка през раменете: Факс, Гадателя от крепостта Отерхорд. Щом съзрях неговото благо и красиво лице, първото познато лице, което виждах от много дни, прилив на облекчение смекчи изострената ми решителност. Когато Факс ме улови за ръцете — рядък кар-хидейски знак на приветствие — и ме поздрави като свой приятел, можах да отвърна до известна степен на топлотата му.
Той бе изпратен в киоремията като представител на своя окръг, Южен Pep, в разултат от изборите за членове на съвета измежду обитателите на ханддарейските крепости в началото на есента; в това няма нищо необикновено; необичайно е обаче Тъкач да приема пост и предполагам, че Факс е щял да откаже, ако не е бил обезпокоен толкова от управлението на Тайб и от пътя, по който той водеше страната. Затова бе свалил златната верижка на Тъкач и сложил сребърната на съветник; и скоро се бе издигнал, защото от Терн беше член на Хескиоремията, или Вътрешния съвет, който служи като противовес на министър-председателя, и кралят го бе назначил на тоя пост. Той, изглежда, щеше да достигне високото положение, от което Естравен бе паднал преди по-малко от една година. Пътят на политическата кариера в Кархида е стръмен: бързо можеш да се изкачиш и бързо да се сгромолясаш.
В Кръглата кула, студена, пищна малка постройка, доста си поговорихме с Факс, преди да имам възможност да се видя с когото и да било другиго или да направя някаква официална декларация или публична поява. Вперил ясния си поглед в мен, той запита:
— На нашата земя идва, слиза някакъв кораб, по-голям от оня, с който сте пристигнали на остров Хорден преди три години. Вярно ли е това?
— Да. По-право пратих съобщение да се приготви да дойде.
— А кога ще дойде?
Като разбрах, че не зная дори кой ден на месеца е, започнах да осъзнавам колко зле съм бил напоследък. Трябваше да броя обратно до деня преди смъртта на Естравен. Още повече се смутих, когато съобразих, че корабът, ако е бил на минимално разстояние, вече се намираше в планетна орбита и чакаше някаква вест от мен.
— Необходимо е да се свържа с кораба. Ще имат нужда от напътствия. Къде иска кралят да слязат? Трябва да бъде в населен район, сравнително просторен. Трябва да получа предавател.
Всичко бе уредено експедитивно и лесно. Безконечните усуквания и пречки, които бях срещал в предишните си преговори с ерхенранското правителство, се бяха стопили като леден блок в придошла река. Колелото се въртеше… На другия ден щях да имам аудиенция с краля.
На Естравен му трябваха шест месеца, за да уреди първата ми аудиенция. Уреждането на тая, втората, бе отнело остатъка от живота му.
Този път бях толкова уморен, че нищо не ме плашеше, а и на душата ми тежаха неща, които надделяваха над стеснителността. Тръгнах по дългия червен коридор, под прашните пряпорци, и застанах под подиума с трите големи камини, в които пращяха и хвърляха искри три ярки огъня. Кралят седеше до средното огнище, прегърбен до масата, на столче с дърворезба.
— Седнете, господин Ай.
Седнах от другата страна на камината срещу Аргавен и виждах лицето му под светлината на пламъците. Той изглеждаше болен и стар. Приличаше на жена, която е загубила детето си, на мъж, който е загубил сина си.