Заповедта бе отпечатана и разлепена на няколко порти и крайпътни стълбове из града и горното е дословен превод на един такъв афиш.
Първият ми порив беше прост. Изключих радиото, сякаш да го възпра да не дава показания против мен, и се завтекох към вратата. Там, естествено, се спрях. Върнах се при масата до огнището и застанах там. Вече не бях нито спокоен, нито решителен. Исках да отворя куфарчето си, да извадя ансибъла и да предам до Хейн съобщение: „Спешно! Моля за съвет.“ Потиснах този порив, защото беше още по-глупав от първия. За щастие нямах време за други пориви. Двойната врата в отсрещния край на чакалнята се отвори, и адютантът се дръпна настрана, за да мина, съобщавайки името ми: „Генри Ай“ — аз се казвам Генли, но кархидейците не могат да произнесат „л“ — и ме остави в Червената зала с крал Аргавен XV.
Тази Червена зала в кралската резиденция е огромна, високо, продълговато помещение. Половин миля до камините. Половин миля до тавана, от чиито мертеци висят червени, прашни драпирани завеси и знамена, окъсани с течение на времето. Прозорците представляват само прорези или цепнатини в дебелите стени, светлините са малобройни, мъждиви и поставени нависоко. Новите ми ботуши правят „трак-трак-трак“, докато крача през залата към краля, шестмесечно пътуване.
Аргавен стоеше пред средната, най-голяма от трите камини, на ниска, широка естрада или платформа: дребна фигура в червеникавия полумрак, с доста обемист корем, изправен отвесно тъмен силует, чиито черти не личат, само големият пръстен с печат лъщи на палеца.
Спрях се до края на платформата и както ме бяха посъветвали, не направих и не казах нищо.
— Приближете се, господин Ай. Седнете.
Подчиних се, заемайки стола от дясната страна на средната камина. На всичко това ме бяха научили. Аргавен не седна; той стоеше прав на десет крачки от мен, гърбом към бучащите ярки пламъци, и след малко проговори:
— Кажете ми каквото имате да казвате, господин Ай. Доколкото съм осведомен, носите някакво послание.
Лицето, което се извърна към мен, зачервено и набраздено от сенките и светлината на огъня, беше плоско и жестоко като луната. Мътната, ръждива луна на Зима. Аргавен не изглеждаше нито така царствен, нито толкова мъжествен, както когато го гледаш от разстояние, сред придворните му. Гласът му беше тънък, а свирепата си, безумна глава държеше под ъгъл, изразяващ особено високомерие.
— Ваше величество, каквото имам да кажа, изхвръкна отглавата ми, току-що научих за изпадането на велможата Естравен в немилост.
При тези думи Аргавен се усмихна с широко разтегната уста и втренчен поглед. Той се засмя пискливо, като ядосана жена, която се преструва, че й е весело.
— Проклет да бъде — каза той — тоя надут, превзет, вероломен предател! Снощи вие сте вечеряли с него, а? И ви е разправял какъв властен човек е той, как разиграва краля и колколесно ще се спогодите с мен, след като ми е говорил за вас, нали? Това ли ви е говорил, господин Ай?
Колебаех се.
— Ще ви кажа какво ми говори за вас, ако любопитствувате да узнаете — продължи кралят. — Той ме съветваше да ви откажа аудиенция, да ви карам да чакате, може би да ви експедирам в Оргорейн или на Островите. От половин месец ме увещава, отвратителна безочливост! А него експедирам сега в Оргорейн, ха-ха-ха!…
Отново пискливият фалшив смях и докато се смееше, пляскаше с ръце. Между завесите в края на платформата се показа незабавно един безмълвен телохранител. Аргавен му изръмжа и той изчезна. Продължавайки да се кикоти и да ръмжи, Аргавен се приближи и се вторачи право в мен. Тъмните ириси на очите му пламтяха с леко оранжев огън. Аз се уплаших от него много повече, отколкото очаквах.