Късно следобед минахме върха при Ескар, висок 15200 стъпки. Поглеждайки нагоре склона от южната страна на Кос-тор, по който цял ден бяхме пълзели като мравки, забелязах на около четвърт миля над пътя някаква странна скална формация, подобна на замък, изскочил от земните недра.
— Виждате ли крепостта там горе? — каза шофьорът.
— Оная постройка ли?
— Това е крепостта Арискостор.
— Но никой не би могъл да живее там на такава височина.
— О, Старците могат. Движил съм се с керван, който им докарваше храна от Ерхенранг в късно лято. Разбира се, десет-единайсет месеца от годината не могат да мърдат никъде, но това не ги притеснява. Седем-осем души живеят там горе.
Взирах се нагоре в крепостта от груб камък, самотна сред огромната пустош от върхове, и не вярвах на шофьора; но спотаих недоверието си. Ако изобщо биха могли да оцелеят в такова ледено орлово гнездо хора, те трябва да са кархидейци.
Пътят по нанадолнището свиваше ту далеч на север, ту далеч на юг, минавайки край пропасти, защото източният скат на Каргав е по-стръмен от западния, спущайки се към равнините на големи стъпала — ръбести блокове, свлечени от планините. При залез видях малка нишка от точици, пълзяща през огромна бяла сянка на седем хиляди стъпки под нас: керван от сухопътни лодки, тръгнал от Ерхенранг един ден преди нас. Късно на другия ден слязохме на това място и запълзяхме по същия заснежен склон много тихо, като внимавахме дори да не кихнем, да не би да предизвикаме лавина. Оттам виждахме известно време далеч долу, в източна посока, неясни просторни земи, замъглени от облаци и набраздени от сребристи реки — Рерските равнини.
Привечер на четвъртия ден, откакто бяхме потеглили от Ерхенранг, стигнахме Pep. Между двата града се простират хиляда и сто мили, както и стена, висока няколко мили и на възраст две-три хиляди години. Керванът спря пред Западната порта, където щеше да бъде прехвърлен на канални шлепове. Никаква сухопътна лодка или кола не може да влезе в Pep. Той е строен, преди кархидейците да започнат да си служат с моторни коли, а те си служат с тях вече повече от двайсет века. В Pep няма улици. Има покрити проходи, подобни на тунели, по които лете човек може да мине долу или горе, както му хрумне. Къщите, островите и огнищата са разположени навсякъде, хаотично, в изумително разточително безредие, което внезапно завършва (като всяко безредие в Кархида) във великолепие: големите кули на Недвореца, кървавочервени, без прозорци. Построени преди седемнайсет века, тези кули хиляди години са приютявали кралете на Кархида, докато Аргавен Хардж, първия от тази династия, прекосил Каргав и се настанил в голямата долина между Западните планини. Всички постройки в Pep са неимоверно масивни, с дълбоки основи, устойчиви на атмосферни влияние и непромокаеми.
Зиме благодарение на ветровете от равнините градът може да бъде чист от сняг, ала когато завеят виелици и се натрупа сняг, не разчистват улиците, тъй като нямат улици за разчистване. Използуват каменните тунели или прокопават временни в снега. Над снега се показват само покривите на къщите, а под стрехите или в самия покрив има зимни врати, подобни на тавански прозорци. Топенето е лошият сезон в тая равнина на многобройни реки. Тогава тунелите представляват буйни водосточни канавки, а пространството между сградите се превръща в канали или езера, по които жителите на Pep ходят на работа с лодки, отстранявайки с веслата малките ледени късове. И над праха на лятото, хаоса от заснежени покриви през зимата или наводненията на пролетта, вечно живее пустото сърце на града, неразрушимо.
Настаних се в мрачна, скъпа странноприемница, сгушена от подветрената страна на кулите. Станах на разсъмване след много лоши сънища, платих на ханджията-кожодер за легло, закуска и неточни наставления за пътя, по който трябваше да продължа, и тръгнах пеш да търся Отерхорд, стара крепост недалеч от Pep. На петдесет крачки от странноприемницата се загубих. Като вървях така, че кулите оставаха зад мен, а огромният бял силует на Каргав — от дясната ми страна, излязох от града и се насочих на юг, а едно селянче, което срещнах по пътя, ми каза къде да свърна към Отерхорд.
Стигнах там по пладне. По-право стигнах по пладне донякъде, но не знаех точно къде. Беше предимно гора или гъст лес; ала за горите в тази страна на грижливи лесовъди се полагат по-големи грижи от обикновено и пътеката водеше покрай склона право между дърветата. След известно време забелязах от дясната страна на пътеката дървена колиба, а после, малко по-нататък, от лявата ми страна — доста голяма дървена постройка; и отнейде идеше приятна миризма на току-що пържена риба.