Човекът от лявата ми страна — набит, мургав кархидеец с пригладена гъста коса, в широко наметало от зелена кожа, обшито със злато, широка бяла риза и широк брич, с огърлица от тежки сребърни брънки, широки една педя — този човек, потейки се силно, отговаря: „Така е.“
Докато стоим притиснати един до друг на нашата платформа, отвред ни обграждат лицата на жителите на града, обърнати нагоре, като пласт от кафяви обли камъчета, блестящи подобно на слюда с хиляди наблюдаващи очи.
Ето че кралят се качва по мостче от нерендосани дъски, което води от платформата към върха на арката, чиито несъединени подпори се извисяват над тълпата, кейовете и реката. Докато се изкачва, навалицата се размърдва и говори с носещ се надалеч шепот: „Аргавен!“ Той не отвръща нищо. А и никой не очаква отговор. Госивори изсвирват гръмовито и нестройно, после млъкват. Тишина. Слънцето сияе над града, реката, тълпата и краля. Долу зидарите са задвижили електрическа лебедка и докато кралят се изкачва все по-нависоко, ключовият камък на арката минава с клупа си край него, издига се, поставя се и се намества почти безшумно — макар и голям, тежък с тонове блок — в празнината между двете подпори, съединявайки го в едно, в една арка. Един зидар с мистрия и кофа чака краля горе на скелята; всички други работници се спущат по въжени стълби като рояк бълхи. Кралят и зидарят коленичат на тясната дъска високо между реката и слънцето. Поемайки мистрията, кралят започва да замазва дългите съединителни части на ключовия камък. Той не мацва леко и не връща мистрията на зидаря, а се залавя за работа методично. Циментът, с който си служи, е с възрозов цвят, различен от останалата зидария, и след като пет-десет минути наблюдавам усърдната като на пчела работа на краля, запитвам човека от лявата си страна:
— Винаги ли с червен цимент се иззидват вашите ключови камъни?
Защото същият цвят се вижда около ключовия камък на всяка арка на Стария мост, който се възправя красиво над реката нагоре по течението, оттатък арката.
Бършейки потта от мургавото си чело, мъжът — мъжът трябва да кажа, щом говоря за него в мъжки род — отговаря:
— Едно време ключов камък на арка се измазвал винаги с хоросан от стрити кости, примесени с кръв. Човешки кости, човешка кръв. Без кръвната спойка арката ще рухне, разбирате ли. Сега си служим с животинска кръв.
Той често говори така, прямо и все пак сдържано, иронично, сякаш винаги воден от мисълта, че аз гледам и съдя като чуждоземец — странна мисъл за човек от толкова отчуждена раса и с такъв висок сан. Той е от най-властните хора в страната; не зная точния исторически еквивалент на поста му — везир ли, министър-председател ли или съветник; кархидейската дума в случая значи Ухо на краля. Той е управител на Владение и велможа на кралството, двигател на големи събития. Името му е Терем Харт рем ир Естравен.
Кралят, изглежда, е свършил зидарската си работа и това ме радва; но като прекосява паяжината от дъски под извивката на арката, той подхваща от другата страна на ключовия камък, който, естествено, има две страни. В Кархида не бива да бъдеш нетърпелив. Тия хора съвсем не могат да се нарекат флегматици, а настойчиви, упорити, не оставят мазилка недовършена.
Тълпите по Сеския кей със задоволство следят работата на краля, ала аз се отегчавам и ми е горещо. Никога преди не ми е било горещо на Зима; и никога вече няма да ми бъде; и все пак не мога да оценя важността на събитието. Облечен съм за ледниковата епоха, а не за слънчево време — пласт върху пласт дрехи, тъкано растително влакно, изкуствено влакно, кожух, кожа, здрава броня срещу студа, в която сега вехна като лист на репичка. За развлечение гледам тълпите и другите участници в парада, наредени около платформата, с провиснали и осветени от слънцето пряпорци на Владения и Кланове, и лениво питам Естравен какво е това или онова знаме. Той познава всички, за които се интересувам, макар и да са стотици, някои от далечни владения, огнища и племена от Перинговата бурна граница и Кермската земя.
— Аз самият съм от Керм — казва той, когато изразявам възхищение от осведомеността му. — Впрочем това ми е работата: да зная Владенията. Те са всъщност Кархида. Да управляваш тази страна значи да управляваш велможите й. Макар че никой не е успявал досега в това. Знаете ли поговорката: Кархида не е държава, а семейна кавга?