Крачех бавно по пътеката: малко неспокоен. Не знаех как се отнасят ханддарейците към туристите. Всъщност знаех много малко за тях. Ханддара е религия без организация, без свещеници, без йерархия, без обети, без вяра; още не мога да кажа има ли тя бог или не. Тя е неуловима. Винаги е някъде другаде. Единствената й определена проява са крепостите, убежища, в които човек може да се оттегли и да прекара нощта или цял живот. Не бих търсил изобщо тоя странно неуловим култ в потайните му места, ако не исках да отговоря на въпроса, който Изследователите бяха оставили без отговор: Какво представляват Гадателите и какво вършат в действителност?
Бях прекарал в Кархида по-дълго от Изследователите и се съмнявах дали има нещо вярно в приказките за Гадатели и техните пророчества. Из целия обитаван от човека свят съществуват легенди за предсказания. Говори бог, говорят духове, говорят компютри. Двусмислието на оракулите и статистическата вероятност оставят празнини, а противоречията се заличават от Вярата. Обаче заслужава да се проучат легендите. Аз още не бях убедил нито един кархидеец в съществуването на телепатична връзка; нямаше да ми повярват, докато не я „видеха“: по-точно положението ми спрямо Гадателите на Ханддара.
Крачейки по пътеката, установих, че под сянката на тая приведена гора се простира цяло село или град, безреден като Pep, ала потаен, спокоен, със селски облик. Над всеки покрив и всяка пътека се надвесваха клоните на хемена, най-разпространеното дърво на Зима, яко иглолистно дърво с дебели светло-червени иглици. Разклоняващите се пътеки бяха осеяни с хеменови шишарки, вятърът ухаеше на хеменов цветен прашец и всички къщи бяха построени от тъмната хеменова дървесина. Най-после се спрях, чудейки се на коя врата да почукам, когато измежду дърветата излезе бавно някакъв човек и ме поздрави учтиво.
— Жилище ли търсите? — запита той.
— Дошъл съм с въпрос към Гадателите. — Бях решил да ме помислят, поне отначало, за кархидеец. Подобно на Изследователите никак не ми беше трудно да минавам за местен жител, щом пожелаех; акцентът ми оставаше незабелязан сред всички кархидейски диалекти, а дебелото облекло прикриваше половите ми аномалии. Наистина нямах изящната гъста коса и извитите надолу очи на типичния гетенеец и бях по-тъмнокож и по-висок от болшинството, но не извън нормалните разновидности. Космите на брадата ми бяха премахнати завинаги, преди да тръгна от Олул (по това време не знаехме още за „косматите“ племена на Перунтер, които са не само брадати, но и целите окосмени, като белите земляни). Понякога ме питаха как съм си счупил носа. Аз имах сплеснат нос; гетенейските носове са изпъкнали и тесни, със свити ноздри, добре пригодени за дишане на въздух под точката на замръзването. Човекът на пътеката в Отерхорд погледна със сдържано любопитство носа ми и рече:
— Тогава може би ще пожелаеш да говориш с Тъкача? Сега той е долу, на горската поляна, освен ако не е излязъл с дървената шейна. Или ще предпочетеш да разговаряш първо с Безбрачните?
— И аз не зная. Ужасно съм невеж… Младият човек се засмя и се поклони.
— Много съм поласкан! — каза той. — Аз живея тук от три години, ала още не притежавам достатъчно невежество, за което да заслужава да се говори.
Той беше твърде развеселен, но се държеше вежливо, а аз успях да си припомня достатъчно откъслечни сведения за хандарейските обичаи, за да разбера, че съм проявил самохвалство, все едно да се приближа до него и да кажа: „Аз съм рядко красив…“
— Исках да кажа, че не зная нищо за Гадателите…
— Завидно! — възкликна младият туземец. — Гледай, трябва да омърсим снега на равнината със стъпка, за да стигнем до където и да било. Ще ми позволиш ли да ти покажа пътя до горската поляна? Името ми е Гос.
Това беше малко име.
— Генри — казах аз, изпущайки „л“-та.
Продължих с Гос по-нататък под хладната сянка на гората. Тясната пътека често менеше посоката си, извивайки ту нагоре по склона, ту пак надолу; тук-там, наблизо или далеч от нея, между дебелите дънери на хемените се виждаха оцветените като гората къщурки. Всичко беше червено и кафяво, усойно, тихо, благоуханно, мрачно. От една от къщите се носеше тихата, нежна свирня на кархидейска флейта. Гос вървеше на няколко крачки пред мен, леко и бързо, грациозен като момиче. Изведнъж бялата му риза блесна и аз излязох подире му от сянката на една просторна зелена ливада, обляна от ярка слънчева светлина.
На двайсет крачки от нас стоеше в профил някаква фигура, права, неподвижна, червеният хиб и бялата риза се открояваха като инкрустация от блестящ емайл на фона на високата зелена трева. На сто крачки по-нататък стоеше друга статуя, в синьо и бяло; през всичкото време, докато разговаряхме с първата, тя нито веднъж не помръдна, нито погледна към нас. Те упражняваха ханддарейската дисциплина на Присъствието, която е нещо като транс — ханддарейците, склонни към отрицателни, я наричат нетранс; тя представлява самозагуб-ване (самонарастване?) чрез крайна сетивна възприемчивост и чувственост. Макар че тази система е точно противоположна на повечето похвати на мистицизма, вероятно тя е мистична дисциплина, стремяща се към изпитване на Иманентността; но не мога да категоризирам с точност всички занимания на ханддарейците. Гос заговори на човека в червено. Когато оня излезе от своята пълна неподвижност, погледна ни и се приближи бавно към нас, усетих благоговеен страх. Под това пладнешно слънце той сияеше със собствена светлина.