Беше висок колкото мен и строен, с ведро, открито и красиво лице. Когато очите му срещнаха моите, изведнъж почувствувах подтик да му заговоря, да се опитам да го достигна с мисловната реч, с която никога не бях си служил, откакто стъпих на Зима, а и не биваше още да си служа. Подтикът беше по-силен от задръжката. Заговорих му мислено. Отговор не получих. Връзка не се установи. Той продължаваше да гледа право в мен. След малко се усмихна и произнесе с кротък, по-скоро тънък глас:
— Вие ли сте Пратеникът?
— Да — отвърнах, заеквайки.
— Аз се казвам Факс. Голяма чест е да ви приемем. Ще останете ли известно време при нас в Отерхорд?
— С удоволствие. Аз искам да изуча вашите занимания с Гадателство. И ако желаете, в замяна на това ще ви кажа нещо за себе си — какъв съм, отде идвам…
— Както обичате — рече Факс със спокойна усмивка. — Много мило, че сте прекосили Океана на пространството, а после — още хиляда мили, за да прекосите Каргав и да дойдете тук, при нас.
— Исках да дойда в Отерхорд поради славата за неговите предсказания.
— Сигурно желаете да видите как гадаем. Или пък имате свой въпрос?
Ясните му очи настояваха за истината.
— И аз не зная — отговорих.
— Нузутп — каза той, — няма значение. Ако останете известно време, може би ще разберете имате ли въпрос или не… Знаете ли, Гадателите могат да се събират само в определени периоди, тъй че без друго ще трябва да поживеете няколко дена с нас.
Така и сторих, и приятни бяха тези дни. Времето вървеше неорганизирано, с изключение на колективната работа, полския труд, градинарството, дърварството, поддържането, за които проходящи като мен биваха повиквани от онази група, която имаше най-голяма нужда от помощ. Извън работата денят минаваше понякога, без да се пророни дума; най-често разговарях с младия Гос и с Факс Тъкача, чийто необикновен характер, кристален и бездънен като кладенец с много бистра вода, беше квинтесенция на характера на мястото. Някои вечери ставаха сбирки в стаята-огнище на една или друга от ниските, заобиколени от дървета къщи; там се водеха разговори, пиеше се бира, понякога имаше и музика, силната музика на Кархида, мелодично проста, ала ритмично сложна, винаги изпълнявана импровизирано. Една нощ танцуваха двама местни обитатели, толкова стари, че косата им бе побеляла, крайниците им — измършавели, а спуснатите надолу гънки на външните ъгълчета на очите полускриваха тъмните им очи. Танцът им беше бавен, точен, отмерен; той пленяваше окото и душата. Започнаха да танцуват в три часа след вечеря. Музикантите ту се присъединяваха, ту млъкваха, както им скимнеше, само барабанчикът никога не прекъсваше своя изкусен променящ се бой. В шест часа полунощ, след пет земни часа, двамата стари танцьори още танцуваха. За пръв път виждах феномена дот — съзнателното, регулирано използуване на така наричаната от нас „истерична сила“ — след което бях по-склонен да вярвам на мълвата за Старците от Ханддара.
Това беше самовглъбен живот, самозадоволяващ се, застоял, пропит с онова особено „невежество“, толкова ценено от ханддарейците и подчинено на правилото им за бездействие и ненамеса. Това правило (изразено с думата нузут, която ще преведа като „няма значение“) е сърцевината на култа и не твърдя, че го разбирам. Но след като прекарах половин месец в Отерхорд, започнах да разбирам по-добре Кархида. Зад политиката, парадите и страстите на тази държава се крие някакъв старовремешен мрак, пасивен, анархичен, безмълвен, плодотворният мрак на Ханддара.
И от тази тишина се надига необяснимо как гласът на Гадателя.
Младият Гос, който с радост изпълняваше ролята си на водач, ми каза, че моят въпрос към Гадателите може да се отнася за каквото и да е и да бъде формулиран както пожелая.