— Колкото по-тесен и ограничен е въпросът, толкова по-точен ще бъде отговорът — рече той. — Неяснотата поражда неяснота. А на някои въпроси, разбира се, не може да се отговори.
— Ами ако задам именно такъв? — полюбопитствувах аз. Това увъртане изглеждаше неискрно, но не и непознато. Ала не очаквах отговора му:
— Тъкача ще откаже да отговори. Въпроси, на които не може да се отговори, развалят гадателските групи.
— Развалят ли ги?
— Знаеш ли случая с Шортския велможа, който накарал Гадателите от крепостта Азен да отговорят на въпроса: „Какъв е смисълът на живота?“ Е, това станало преди две хиляди години. Шест дни и нощи Гадателите прекарали в мрака. На края всички Безбрачни се парализирали, Смахнатите умрели, Извратения убил Шортския велможа с камък, а Тъкача… Той се казвал Меш.
— Основателят на йомешкия култ?
— Да — отговори Гос и се засмя, като че тази история беше много смешна, но не можех да разбера къде се криеше смешката — в йомешите или в мен.
Бях решил да задам въпрос, на който трябваше да се отговори с „да“ или „не“ и който би могъл поне да покаже степента и естеството на неяснотата или двусмислието в отговора. Факс потвърди казаното от Гос — че предметът на въпроса може да бъде абсолютно неизвестен на Гадателите. Например да запитам добра ли ще бъде тазгодишната реколта на хулм в северното полукълбо на Ес и те ще отговорят, без да знаят предварително, че дори съществува планета, наричана Ес. По този начин работата като че ли се свеждаше до чисто случайно гадаене със стръкове бял равнец и хвърляне на монети. Не, отвърна Факс, съвсем не, тук няма случайност. Целият процес е фактически тъкмо обратното на случайност.
— Значи четете мислите.
— Не — каза Факс със спокойната си и непринудена усмивка.
— Четете мислите, може би без да съзнавате това.
— Каква полза? Ако питащият знае отговора, няма да плати каквото му искаме.
Избрах въпрос, отговора на който, разбира се, не знаех. Само времето можеше да покаже вярно или погрешно е предсказанието, освен ако не беше, както очаквах, някое от ония възхитителни професионални прорицания, валидни за всякакъв резултат. Въпросът не беше маловажен; отказах се от намерението да запитам кога ще спре дъждът или някаква подобна дреболия, когато узнах, че тази работа е трудна и опасна за деветимата Гадатели от Отерхорд. Тя струваше скъпо на питащия — два от рубините ми отидоха в ковчежетата на крепостта, — ала още по-скъпо на отговарящите. И тъй като вече познавах Факс, макар и да беше трудно да се повярва, че е професионален измамник, още по-трудно можеше да се повярва, че е честен, заблуден измамник; умът му беше твърд, бистър и блестящ като моите рубини. Не посмях да му поставя някаква клопка. Запитах това, което най-много исках да зная.
На Оннетерхад, осемнайсетия ден от месеца, деветимата се събраха в една голяма сграда, която обикновено се държеше заключена: висока зала с каменен под, студено, мъжделиво осветена от два прозореца-процепи и от огъня на дълбоката камина в единия край. Те седяха в кръг на голия камък, всички с наметала и качулки, сурови, неподвижни фигури, като кръг от долмени под бледия отблясък на далечния огън. Гос и двама други млади хора заедно с един лекар от най-близкото Владение гледаха мълчаливо от столчетата си до огнището, докато прекосявах залата и влязох в кръга. Всичко беше много задушевно и много напрегнато. Една от фигурите с качулки вдигна глава, когато застанах помежду им, и видях странно лице с груби черти, пълно, с дръзки очи, които ме следяха.
Факс седеше с кръстосани крака, без да помръдне, ала готов, изпълнен със зареждаща се сила, от която тихият му, мек глас трещеше като гръмотевица.
— Питай — каза той.
Застанах в кръга и зададох въпроса си:
— Ще стане ли до пет години този свят, Гетен, член на Вселенския съюз на Известните светове?
Мълчание. Стоях като увиснал сред паяжина от мълчание.
— Може да се отговори — произнесе Тъкача спокойно. Настъпи облекчение. Каменните фигури с качулки като че омекнаха, раздвижиха се; тоя, който ме бе гледал тъй особено, зашепна на съседа си. Аз излязох от кръга и се присъединих към наблюдаващите до огнището.
Двама от Гадателите стояха настрана, без да говорят. Единият от тях от време на време вдигаше лявата си ръка и потупваше пода леко и бързо десет-двайсет пъти, после сядаше отново неподвижен. Никого от тях не бях виждал дотогава; те са Смахнатите, каза Гос. Тия хора бяха невменяеми. Гос ги наричаше „делители на времето“, което значи може би шизофреници. Кархидейските психолози, макар и да не владеят мисловната реч и поради това са като слепи хирурзи, си служат умело с лекарства, хипноза, електрически шок, криостат и различна психотерапия; запитах излечими ли са тия двама психопати. „Излечими ли? — повтори Гос. — Че може ли да се излекува певец от гласа му?“