Петима други от кръга бяха обитатели на Отерхорд, специалисти по ханддареиските дисциплини на Присъствието и също, каза Гос, докато са Гадатели, безбрачни, които не се чифтосват с никого през периодите си на полова потентност. Един от тия Безбрачни трябва да бъде в кемър по време на гадаенето. Можах да го разпозная, понеже се бях научил да забелязвам неуловимата физическа напрегнатост, нещо като живост, която бележи първата фаза на кемъра. До него седеше Извратения.
— Той дойде от Спрев с лекаря — каза ми Гос. — Някои групи гадатели изкуствено предизвикват извратеност у нормален човек, като му инжектират женски или мъжки хормони през дните преди сеанса. Той с готовност идва; обича славата.
Гос си служеше с личното местоимение, обозначаващо животно от мъжки пол, а не местоимението за човешко същество в мъжката роля на кемъра. Той изглеждаше малко смутен. Кархидейците обсъждат свободно полови въпроси и говорят за кемъра едновременно и с уважение, и с удоволствие, но се въздържат да разискват за извратеностите — поне с мен. Прекомерното протакане на периода на кемъра, съпроводено с постоянно хормонално неравновесие у мъжкия или женския индивид, предизвиква така наречената от тях извратеност; тя не е рядко явление; случва се три-четири процента от възрастните да са психически извратени или ненормални — нормални според нашия критерий. Обществото не ги отстранява, а ги търпи с известно презрение, като хомосексуалистите в много двуполови общества. На кархидейски жаргон ги наричат полумъртви. Те са безплодни.
Факс вдигна ръка. Веднага всички лица в кръга се обърнаха към него, сякаш бе събрал погледите им в един сноп, в едно кълбо.
Когато влизахме в залата, беше следобед и валеше дъжд. Сивкавата светлина скоро изчезна от прозорците-процепи под стряхата. Сега от стената към пода, върху лицата на деветимата се простираха белезникави ивици светлина, като полегати призрачни платна, продълговати триъгълници и четириъгълници — матови късчета и отломки светлина от луната, която се издигаше над гората отвън. Огънят отдавна бе угаснал и нямаше никаква друга светлина, освен тези бледи ивици и ленти, които пропълзяваха през кръга, очертавайки някое лице, ръка, неподвижен гръб. Известно време виждах профила на Факс, неподвижен, като блед камък под разсеяна на прах светлина. Полегатите лунни лъчи пълзяха и се спираха на една черна гърбица, човека в кемър, навел глава над коленете си, сключил ръце на пода, с тяло, разтърсвано от постоянна тръпка, повтаряна от тупането — пляс-пляс-пляс — на ръцете на Смахнатия по камъка в мрака от другата страна на кръга. Всички бяха свързани, всички до един, като нишки на паяжина. Волю-неволю чувствувах тази връзка, известието, което пробягваше, безмълвно, нямо, през Факс и което Факс се мъчеше да формулира и направлява, защото той беше центърът. Тъкача. Бледата светлина, която пълзеше нагоре по източната стена, се начупи и изчезна. Паяжината от сила, напрежение, тишина се затегна още по-здраво.
Мъчех се да избягвам мислено съприкосновение с Гадателите. Чувствувах се много неспокоен от това мълчаливо електрическо напрежение, от усещането, че бивам въвличан, ставам точка или фигура в Тъкача, в паяжината. Но когато издигнах преграда, стана още по-лошо: чувствувах се откъснат и свит в собствената си душа, обзета от зрителни и осезателни халюцинации, хаос от кошмарни образи и мисли, внезапни видения и усещания. Бях заобиколен от големи зеещи ями с назъбени краища, рани, адски дупки, загубих равновесие, падах… Ако не успеех да се откъсна от тоя хаос, щях наистина да падна, да полудея, а не можех да се откъсна от него. Не бях в състояние нищо да обуздавам, нито да владея действуващите неумолими и извънсловесни сили, неимоверно могъщи и смътни, пораждани от една лудост, която изкривява времето, и от ужасяващата дисциплина на пълното съсредоточаване, и страха от непосредствената действителност. И все пак те бяха под нечия власт: центърът все още беше Факс. Минаваха часове и секунди, луната огряваше противоположната стена, после изчезна всякаква лунна светлина, остана само мрак, а в центъра на целия този мрак Факс, Тъкача, една жена, жена, облечена в светлина. Светлината беше сребриста, среброто беше броня, жена с броня и меч. Светлината пламна внезапно, нетърпимо, светлина по крайниците й, огън, а тя пищеше силно от ужас и болка: „Да, да, да!“