Напевният смях на Смахнатия започна: „Ах-ах-ах-ах“, като се издигаше все по-високо и по-високо, докато се превърна в трептящ рев, непрекъснат, много по-продължителен, отколкото би могъл да реве който и да било глас, раздиращ времето. В мрака настъпи раздвижване, влачене и тътрене, разместване на древни векове, бяг на видения. „Светлина, светлина — произнесе силен глас, разтягайки сричките веднъж и безброй пъти. — Светлина. Сложете там дърва на огъня. Малко светлина.“ Беше лекарят от Спрев. Той бе влязъл в кръга. Кръгът се бе разчупил. Лекарят коленичи до Смахнатите, крехките, съединителните точки; и двамата лежаха свити на пода. Човекът в кемър бе сложил глава върху коленете на Факс, запъхтян, все още разтреперан. Извратения се бе усамотил в един ъгъл, мрачен и унил. Сеансът бе свършил, времето течеше както обикновено, паяжината на енергията се бе разпаднала в безразличие и умора. Къде беше отговорът ми, гатанката на оракула, неясните пророчески слова?
Коленичих до Факс. Той ме погледна с ясните си очи. В тоя миг го видях такъв, какъвто го бях виждал в тъмното, като жена, въоръжена със светлина и горяща в огън, която крещеше:
„Да…“
Кроткият глас на Факс разпръсна видението.
— Получи ли отговор, Просителю?
— Получих, Тъкачо.
Наистина бях получил отговор. След пет години Гетен ще бъде член на Вселенския съюз: да. Никакви загадки, никакви увъртания. Дори в тоя момент чувствувах особеността на тоя отговор, не толкова пророчество, колкото изказване. Не можех да се отърся от убеждението, че отговорът е верен. Той притежаваше безапелационната яснота на интуиция.
Ние имаме кораби НАФАЛ, мигновена връзка и мисловна реч, а още не сме дресирали интуицията да се движи впрегната; за тази цел трябва да отидем на Гетен.
— Аз служа като проводник — ми каза Факс ден-два след гадаенето. — У нас постепенно се натрупва енергия, която непрекъснато се връща обратно, всеки път удвоява силата си, докато се отприщи и в мен, около мен бликва светлина, аз ставам светлина… Старейшината на крепостта Арбин казваше някога, че ако в момента на Отговора може да се постави Тъкача във вакуум, ще гори с години. Така мислят йомешите за Меш: че след въпроса на Шорт виждал ясно бъдещето, не за миг, а през целия си живот. Трудно е да се повярва. Съмнявам се дали човек може да издържи. Но няма значение…
Нузут, вездесъщото и неопределено отрицание на ханддарейците.
Ние крачехме бавно един до друг. Факс ме погледна. Лицето му, едно от най-красивите човешки лица, които съм виждал, изглеждаше твърдо и изящно като ваян камък.
— В мрака — каза той — бяхме десетина; не деветима. Имаше чужд човек.
— Да, имаше. Между мен и вас нямаше преграда. Ти си Слушател, Факс, естествен емпат; и вероятно мощен естествен телепат. Затова си Тъкач, тоя, който умее да направлява енергията и реакциите на групата в самозасилващо се русло, докато напрежението излезе от самото русло и се стигне до отговор.
Той слушаше сериозно и внимателно.
— Интересно е да се гледат тайнствата на моята дисциплина отвън, през твоите очи. Аз като последовател ги виждах само отвътре.
— Ако позволиш… ако пожелаеш, Факс, готов съм да установя връзка с теб посредством мисловна реч. — Сега бях уверен, че той е естествен Комуникант; съгласието му и малко упражнение ще смъкнат неволната бариера помежду ни.
— Ако направиш това, ще чувам ли какво мислят другите?
— Не, не. Не повече отколкото чуваш сега, като емпат. Мисловната реч е съобщение, пращано и приемано доброволно.
— Тогава защо да не говоря гласно?
— Е, когато човек говори, може да излъже.
— А при мисловната реч не се ли лъже?
— Не умишлено. — Факс помисли малко.
— Това е дисциплина, която ще заинтересува кралете, политиците, търговците.
— Търговците подеха борба срещу използването на мисловната реч, когато се разбра, че тя може да се учи; обявиха я извън закона за десетки години.
Факс се усмихна.
— А кралете?
— Ние вече нямаме крале.
— Да. Разбирам… Е, благодаря ти, Генри. Но моята работа е да се отучвам, не да уча. И предпочитам още да не уча изкуство, което би променило изцяло света.
— Според твоето предсказание тоя свят ще се промени, и то най-много до пет години.
— И аз ще се променя с него, Генри. Но никак не ми се иска сам да го променям.
Валеше дъжд, продължителният, ситен дъжд на гетенейското лято. Вървяхме под хеменовите дървета по склоновете над Крепостта, където нямаше пътеки. През тъмните клони се процеждаше сивкава светлина, бистра вода капеше от червените иглици. Въздухът беше прохладен, но мек и пълен със звуците на дъжда.